Блейк кимна.
— Добре. Ще изпратя някой да провери. А сега да влезем в къщата.
Отиде да даде инструкции на хората от екипа си, а Ричър и Харпър го изчакаха на входа на алеята.
— Хайде, разкажете ми какво направихте онзи ден.
— Спряхме тук за момент — започна Харпър. — Беше много тихо. След това отидохме до вратата и почукахме.
— Сухо ли беше, или валеше? — попита Блейк.
Харпър погледна към Ричър.
— Май че беше сухо. Имаше малко слънце. Не беше топло, но и не валеше.
— Пътят беше сух — добави Ричър. — Не толкова, че да се вдига прах, но влагата беше попила в чакъла.
— Значи по обувките ви не е имало камъчета?
— Не би трябвало.
— Добре.
Пред вратата спряха.
— Сложете си това — каза Блейк и извади връзка найлонови пликове от джоба си. Надянаха ги на краката си и подпъхнаха горните ръбове в обувките си.
— Тя отвори при второто почукване — продължи Харпър. — Показах й значката си през шпионката.
— Беше доста предпазлива — отбеляза Ричър. — Каза, че Джулия я предупредила да не отваря.
Блейк кимна мрачно и бутна вратата с крак, за да отвори. Пантите изскърцаха както преди.
— Спряхме тук, във вестибюла — каза Харпър. — После тя ни предложи кафе и всички отидохме в кухнята.
— Някакви промени тук? — попита Блейк.
Ричър се огледа. Боровата ламперия по стените, боровите дъски на пода, жълтите карирани пердета, канапетата, газените лампи с монтирани електрически крушки.
— Не виждам нищо по-различно — каза той.
— Добре. Отиваме в кухнята.
Влязоха. Подът беше все така лъснат до блясък. Шкафовете бяха същите, печката беше студена и празна, уредите под плота бяха същите. Всичко беше на мястото си. В мивката имаше неизмити съдове, а едно от чекмеджетата за прибори беше леко отворено.
Харпър погледна към прозореца.
— Само гледката е различна — каза тя. — Днес е много по-мрачен ден.
— В мивката нямаше нищо — каза Ричър. — И това чекмедже беше затворено.
Застанаха пред мивката. Вътре беше оставена една чиния, чаша за вода, чаша за кафе, нож и вилица. По чинията имаше остатъци от пържени яйца и трохи от препечен хляб. В чашата за кафе имаше утайка.
— Може би от закуска — каза Блейк.
— Или вечеря — кимна Харпър. — Яйце върху препечен хляб може да бъде вечерята на една жена, която живее сама.
Блейк отвори чекмеджето с върха на пръста си. Беше пълно с евтини прибори и всякакви инструменти — малки отвертки, клещи, изолирбанд, жици, резервни бушони.
— Добре, а какво стана после? — попита Блейк.
— Аз останах тук с нея — отвърна Харпър, — а Ричър разгледа къщата.
— Покажи ми — каза Блейк и последва Ричър обратно в коридора.
— Проверих гостната и всекидневната — каза Ричър. — Огледах прозорците и реших, че са сигурни.
Блейк кимна.
— Нашият човек не влиза през прозорците.
— После излязох навън и огледах двора и гаража.
— Първо ще се качим горе — уточни Блейк.
— Добре.
Ричър тръгна първи. Много добре съзнаваше къде отива. Само преди около трийсет часа убиецът беше минал по същия път.
— Проверих стаите. В нейната спалня влязох най-накрая.
— Да вървим — каза Блейк.
Минаха през спалнята на Алисън и спряха за миг пред вратата на банята.
— Хайде — подкани го Блейк.
Погледнаха вътре. Банята беше безукорно чиста. По нищо, освен ваната, не личеше, че там се е случило нещо. Но ваната беше пълна със зелена боя почти догоре, а под повърхността се виждаха контурите на дребно мускулесто женско тяло, покрито с тънък втвърден пласт. Очертаваха се бедрата, гърдите, стомахът. Наклонената назад глава. Брадичката, челото. Леко отворената уста, устните, изопнати настрани от лека гримаса.
— По дяволите! — изруга Ричър.
— Да, по дяволите! — каза Блейк.
Ричър стоеше и се опитваше да види признаците. Да ги разчете. Но нямаше нищо. Банята беше абсолютно същата, както и преди.
— Виждаш ли нещо? — попита Блейк.
Ричър поклати глава.
— Не.
— Добре. Да излезем навън.
Слязоха по стълбата, без да говорят. Харпър ги чакаше в коридора. Тя погледна въпросително Блейк. Той само поклати глава. Може би искаше да й каже да не се качва горе. След това излязоха на двора през задната врата.
— Проверих прозорците отвън — каза Ричър.
— Този тип не е влязъл през проклетите прозорци — повтори Блейк, — а през вратата.
— Но как, по дяволите? — попита Ричър. — Когато ние дойдохме, вие вече я бяхте предупредили по телефона. Харпър й показа служебната значка и няколко пъти повтори, че е от ФБР. А тя буквално се криеше вътре. И после, когато най-сетне отвори, трепереше като лист. Как онзи е успял да я накара да му отвори?