— Какво? — попита Харпър.
— Проверили са кашоните. Били са запечатани, като нови. Отворили са ги. Вътре е имало кутии от боя, същите като тези тук. Празни.
— Значи кашоните са били запечатани? — попита Ричър.
— Запечатани повторно — отговори Блейк. — Видели са го, когато са се вгледали внимателно. Убиецът е запечатвал кашоните след това.
— Умен тип — каза Харпър. — Знаел е, че запечатан кашон не би привлякъл вниманието.
Блейк кимна.
— Много умен тип. Знае как разсъждаваме.
— Вече не — отбеляза Ричър. — Иначе нямаше да забрави да запечата този, нали? Това е първата му грешка.
— Все едно, за мен е достатъчно умен — отвърна Блейк.
— Никъде ли няма етикети? — попита Харпър.
Блейк поклати глава.
— Всичките са откъснати.
— Естествено — каза Харпър.
— Нима? — попита Ричър. — Как така си е спомнил, че трябва да откъсне етикета, а е забравил да запечата кашона?
— Може някой да му е попречил — каза тя.
— Как? Това място не е особено оживено.
— Тогава какво мислиш? Сега изведнъж започна да отричаш интелигентността му. Преди ти се струваше ужасно съществено, че е умен. Използваше го като аргумент, за да докажеш, че грешим.
Ричър я погледна и кимна.
— Да, всички вие грешите. — После се обърна към Блейк. — Наистина трябва да поговорим за мотива на този тип.
— По-късно — каза Блейк.
— Не. Сега. Важно е.
— По-късно — повтори Блейк. — Още не си чул наистина добрата новина.
— Каква е тя?
— Другата идея, която ти хрумна.
Всички замълчаха.
— По дяволите! — изруга Ричър. — Някоя от останалите седем е получила кашон, нали?
Блейк поклати глава.
— Грешиш — отвърна той. — Всичките седем са получили кашони.
16
— И така, заминавате за Портланд, щата Орегон — каза Блейк. — Ти и Харпър.
— Защо? — попита Ричър.
— За да посетите старата ти приятелка Рита Симека. Жената лейтенант, за която ти ни разказа. Била е изнасилена в Джорджия. Живее край Портланд, в малко селце, източно от града. Тя е една от единайсетте в твоя списък. Можеш да провериш мазето й. Тя казва, че там имало чисто нова пералня. В кашон.
— Отворила ли го е? — попита Ричър.
Блейк поклати глава.
— Не. Тамошните агенти са разговаряли с нея по телефона и са я предупредили да не го пипа. Вече са изпратили хора там.
— Ако убиецът е все още някъде наоколо, Портланд е добро място за следващия удар. Близо е.
— Точно така — съгласи се Блейк. — Затова изпратихме хора.
Ричър кимна.
— Значи вече ги охранявате? Нали имахте проблеми. Блейк сви рамене.
— Останаха само седем и сега мъжете ни ще стигнат.
Това беше груб, полицейски хумор, в кола, пълна с ченгета, но въпреки това прозвуча плоско. Блейк се смути и извърна лице.
— И на мен ми е мъчно за Алисън — каза той. — Беше ми някак близка.
— Особено ще липсва на сестра си — добави Ричър.
— Можеш да говориш каквото искаш — отвърна Блейк. — Но когато разбра, беше потресена. Не можеше да си поеме въздух. Не я бях виждал толкова разстроена.
— Трябва да я отстраниш от разследването.
Блейк поклати глава.
— Нужна ми е.
— Имаш нужда от нещо и това е сигурно.
— Кажи ми го.
Според картата, която му показа Блейк, разстоянието от Спокейн до малкото селце, източно от Портланд, беше около петстотин и осемдесет километра. Взеха колата, с която местният агент ги бе докарал от летището. Листчето с адреса на Алисън Ламар все още не беше откъснато от тефтерчето на предното стъкло. Ричър се взря в него за миг. После го скъса и го хвърли отзад. Отвори жабката, намери химикалка и записа маршрута на следващото листче с достатъчно големи букви, за да ги виждат в тъмното. Адресът на Алисън Ламар все още личеше. Явно местният агент беше натискал силно химикалката.
— Ще го вземем за около шест часа — каза Харпър. — Ти ще караш три и аз три.
Ричър кимна. Когато включи двигателя, вече беше съвсем тъмно. Обърна колата напряко на пътя, както беше направил убиецът само преди два дни на двеста метра по-нататък. Излязоха на главния път и свиха надясно. Светлините на града останаха зад тях. Ричър настъпи педала и продължи с постоянна висока скорост на запад. Колата беше нов буик, по-малка, по-обикновена от колата на Ламар, но пък по-бърза. Вероятно през тази година беше ред ФБР да купува колите си от „Дженеръл Мотърс“. Армията правеше същото — редуваше поръчките си между „Дженеръл Мотърс“, „Форд“ и „Крайслер“, за да не се сърдят на правителството местните производители.