Пътят водеше право на югозапад, през хълмиста местност. Ричър включи дългите фарове и увеличи скоростта. Харпър се отпусна на седалката до него, с леко наклонена глава, косата й падаше свободно, оцветена в златисто и червено от светлините на таблото. Той държеше волана с една ръка, а другата беше отпуснал в скута си. В огледалото виждаше дълги светлини, които подскачаха на около два километра зад тях. Приближаваха. Той ускори над сто и двайсет.
— В армията ли се научи да караш толкова бързо? — попита Харпър.
Той не отговори. Минаха покрай някакъв град, който се казваше Спраг. Според картата следваше напълно прав участък от пътя до Рицвил, на трийсетина километра пред тях. Ричър ускори почти до сто и трийсет, но фаровете отзад продължаваха да приближават. След миг край тях профуча дълъг, нисък, аеродинамичен седан и навлезе в насрещното платно. После се прибра вдясно и изчезна напред, сякаш буикът на ФБР пълзеше като охлюв.
— Това се казва бързо каране — отбеляза Ричър.
— Може да е нашият човек — обади се сънливо Харпър. — Може и той да е тръгнал към Портланд. Може да го хванем още тази вечер.
— Вече не мисля, че се придвижва с кола — каза Ричър. — А със самолет.
Все пак увеличи скоростта още малко, колкото да не изгуби от поглед габаритите на другата кола.
— А после? — попита Харпър. — Наема кола на летището ли?
Ричър кимна в тъмнината.
— Предполагам. Следите от гуми, които намериха, са стандартни. Някой незабележим седан, среден размер, каквито компаниите за коли под наем имат с хиляди.
— Рисковано е — отбеляза тя. — Наемането на кола може да се проследи по документите.
Ричър кимна.
— Както и купуването на самолетен билет. Този тип обаче е много организиран. Сигурен съм, че има желязна фалшива самоличност. Проверката на документи няма да ни отведе доникъде.
— Ще проверим въпреки всичко. Освен това сигурно са го видели служители на компанията.
— Може и да не са. Ако е направил заявката по телефона, експресно.
Харпър кимна.
— Тогава го е видял човекът, на когото я е върнал.
— Съвсем за кратко.
Пътят продължаваше да е прав, така че виждаха другата кола на километри отпред. Ричър вдигна до над сто и четирийсет.
— Колко време е нужно, за да убиеш човек? — попита Харпър.
— Зависи как го правиш.
— А ние не знаем как го прави той.
— Така е. Точно това трябва да разберем. Както и да го прави обаче, факт е, че действа много внимателно и спокойно. Не оставя никакви следи или хаос, нито капка боя. Предполагам, че са му нужни поне двайсет-трийсет минути.
Харпър кимна и се протегна. Ричър долови уханието на парфюма й.
— Да поразсъждаваме за Спокейн — каза тя. — Слиза от самолета, наема колата, стига до къщата на Алисън за половин час, прекарва там половин час, после шофира още половин час обратно и изчезва. Не би се задържал наоколо, нали?
— Не и близо до местопрестъплението — съгласи се Ричър.
— Значи ще върне наетата кола след по-малко от два часа. Трябва да проверим какви коли са били взети под наем от летищата в близост до къщите на жертвите, за да видим дали не се повтаря някаква схема.
Ричър кимна.
— Да. Така вие ще постигнете каквото искате. С постоянна, упорита работа.
Харпър се раздвижи отново.
— Понякога казваш „ние“, понякога „вие“. Още не си решил, но все пак малко поомекна, нали?
— Алисън ми хареса, доколкото успях да добия впечатление от нея.
— И?
— Рита Симека също ми допада, доколкото си я спомням. Не бих искал да й се случи нищо лошо.
Харпър се наведе и се вгледа в габаритите на колата отпред.
— Не го изпускай от очи — каза тя.
— Онзи тип използва самолети — отвърна Ричър. — Това не е нашият човек.
Не беше. Бързакът продължи на запад по магистралата към Сиатъл, а Ричър сви на юг към Орегон. Пътят и тук беше пуст, но бе по-тесен и с повече завои, така че се наложи доста да намалят скоростта.
— Разкажи ми за Рита Симека — подкани го Харпър.
Ричър кимна.
— Донякъде прилича на Алисън Ламар. Нямат външна прилика, разбира се. Но е същият спортен тип, жизнена и енергична. Трудно можеше да я впечатлиш с нещо, доколкото си спомням. Беше лейтенант. Много добро служебно досие. Завършила е блестящо школата за офицери.
Млъкна за момент и си представи Рита Симека, застанала до Алисън Ламар. Две прекрасни жени, по-свестни от които трудно би могло да се очаква да постъпят в армията.
— И още една загадка — продължи той след малко. — Как ги контролира убиецът?
— Контролира ли? — повтори Харпър.