Ричър кимна.
— Помисли. Влиза в къщите им, а половин час по-късно те са мъртви във вана, пълна с боя, голи, без никаква следа от насилие. Няма бъркотия, нищо не е счупено или разместено. Как го прави?
— Вероятно насочва пистолет.
Ричър поклати глава.
— Две неща не са наред в такъв случай. Ако пристига със самолет, не може да носи оръжие. Ти самата остави пистолета си.
— Ако пътува със самолет. Засега това е само предположение.
— Добре, но си мисля за Рита Симека. Тя е костелив орех. Изнасилиха я, заради това е попаднала в списъка на този тип. Трима мъже влязоха в затвора заради това. Работата обаче е там, че са участвали петима. Но само трима са я изнасилили, защото четвъртият е приключил със счупен таз, а петият — с две счупени ръце. С други думи, борила се е мъжки.
— Е, и?
— Алисън Ламар също не би се дала лесно. Дори и да е насочил пистолет, тя не би стояла пасивно цели трийсет минути.
— Не знам — каза Харпър.
— Видя я. Не беше лигла. Възпитана е в армията. Минала е обучение за пехотинец. Или щеше да започне да се бие веднага, или щеше да изчака удобен момент малко по-късно. Очевидно обаче не го е направила. Защо?
— Не знам — отвърна Харпър.
— И аз не знам — потвърди той.
— Трябва да намерим този тип.
Ричър поклати глава.
— Няма да успеем.
— Защо?
— Защото сте толкова заслепени от онези глупости с профила, че не можете да видите мотива му.
Харпър се обърна настрани и се загледа в тъмнината през прозореца.
— Искаш ли да ми разясниш последното?
— Няма, докато не накарам Блейк и Ламар да седнат и да ме слушат внимателно. Ще го кажа само веднъж.
Спряха за бензин малко след като прекосиха река Колумбия край Ричланд. Ричър напълни резервоара, а Харпър отиде до тоалетната. После се върна и седна зад волана, готова да шофира през следващите три часа. Премести седалката си напред, а Ричър дръпна своята назад. После тя си нагласи огледалото, отметна коса и подкара плавно на юг.
Отново прекосиха река Колумбия, след завоя й в западна посока, и се озоваха в Орегон. Магистралата следваше течението на реката, по границата между щатите. Беше скоростна, пуста магистрала. Някъде отпред се извисяваха планински масиви, невидими в мрака. Звездите блещукаха високо в студеното небе. Ричър се изтегна назад и се загледа в тях през страничното стъкло. Наближаваше полунощ.
— Трябва да ми говориш — каза Харпър. — Иначе ще заспя на кормилото.
— И ти си като Ламар — отбеляза Ричър.
— Не, не съвсем — усмихна се Харпър в тъмното.
— Да, така е. Не съвсем.
— Все едно, говори ми. Защо напусна армията?
— За това ли искаш да говорим?
— Това е тема като всяка друга.
— Защо всички все това ме питат?
— Ами хората са любопитни.
— А защо да не я напусна?
— Защото мисля, че ти е харесвало да си там. Както на мен ми харесва във ФБР.
— Имаше доста неприятни неща.
Тя кимна.
— Естествено. И в Бюрото има неприятни неща. Нещо като ако имах съпруг. Има си добри и лоши страни, но те засягат само мен, разбираш ли? Човек не се развежда заради дребни неприятности.
— Съкратиха ме — каза той.
— Не, не са. Прочетохме досието ти. Съкратили са бройката, не теб конкретно. Ти сам си предпочел да напуснеш.
Ричър замълча, но после кимна.
— Изплаших се — отвърна той най-сетне.
Тя го погледна.
— От какво?
— Харесваше ми така, както беше. Не исках да се променя.
— В какво?
— В нещо по-малко. Армията беше нещо огромно, невероятно огромно. Нямаш представа. Обхващаше целия свят. Канеха се да я направят по-малка. Щяха да ме повишат и щях да стоя по-високо в една по-малка организация.
— И какво лошо има в това? Голяма риба в малко езеро, така ли?
— Не исках да съм голяма риба — отговори той. — Предпочитах да съм дребна риба.
— Не си бил дребна риба. Майор не е малък чин.
Той кимна.
— Е добре, предпочитах да съм средна риба. Така се чувствах удобно. Някак анонимно.
Тя поклати глава.
— Това не е достатъчна причина, за да напуснеш.
Той погледна неподвижните звезди в небето, на милиарди километри над тях.
— Голямата риба няма достатъчно пространство, за да плува в малко езеро — каза той. — Щях да стоя на едно място с години, зад някое голямо бюро. След още пет години зад друго голямо бюро някъде другаде. Не е за човек като мен, който няма никакъв политически талант или светски обноски. Щях да стигна най-много до полковник. Щях да заседна на едно място и да не помръдна оттам петнайсет или двайсет години.
— И какво от това?
— Ами исках да съм в движение. През целия си живот съм бил в движение, буквално. Плашеше ме дори само мисълта, че ще се наложи да спра. Нямах представа как бих се чувствал, ако трябва да се установя на едно място, но във всеки случай смятах, че няма да ми хареса.