— Е, и?
Той сви рамене и добави:
— И сега съм заседнал на едно място.
— Е, и? — подкани го тя отново.
Той сви рамене, но не отговори. В колата беше топло. Топло и приятно.
— Кажи го, Ричър. Вързан си на едно място, и?
— И нищо.
— Глупости, нищо!
Той въздъхна.
— И това ми създава проблеми.
Харпър кимна, сякаш го разбираше.
— Джоди не иска да се мести непрекъснато, предполагам.
— Ти би ли искала?
— Не знам.
— Проблемът е, че тя го знае. С нея сме израсли по един и същи начин, непрекъснато в движение, от база на база, по целия свят, месец тук, половин година там. Сега е постигнала желания начин на живот. Знае, че иска точно това, защото познава и другото.
— Би могла да пътува от време на време. Тя е адвокат. Може да сменя работата си.
Той поклати глава.
— Не става. Това е въпрос на кариера. Както върви работата, много скоро ще я направят съдружник, а след това ще остане в тази фирма цял живот. А и нямам предвид да работиш година или две на едно място, да си купиш къща, после да я продадеш и да отидеш другаде. Говоря за това, че ако се събудя в Орегон утре и реша, че ми се ходи в Оклахома, Тексас или другаде, просто тръгвам. Без да знам къде ще бъда на следващия ден.
— Пътешественик.
— Това е важно за мен.
— Колко?
Той сви рамене.
— Не мога да преценя точно.
— А как ще разбереш?
— Проблемът е, че вече започвам да разбирам.
— И какво ще правиш?
— Не знам — отговори той след малко.
— Може и да свикнеш — отбеляза Харпър.
— Възможно е. Но може и да не свикна. Навикът е много дълбоко вкоренен. Ето, сега например пътувам посред нощ към място, което никога не съм виждал, и се чувствам много добре. Дори не мога да ти обясня колко добре се чувствам.
Тя се усмихна.
— Може да е заради компанията.
— Може — усмихна се той в отговор.
— Ще ми кажеш ли още нещо?
— Какво?
— Защо грешим за мотива на убиеца?
Той поклати глава.
— Почакай да видим какво ще открием в Портланд.
— И какво ще открием в Портланд?
— Предполагам, кашон, пълен с кутии боя, без никаква следа откъде са дошли или кой ги е изпратил там.
— Е, и?
— След това ще съберем две и две и ще получим четири. Вие обаче събирате и не получавате четири. Получавате някакво голямо, необяснимо число, което е много, много далеч от четири.
Ричър избута седалката си още малко назад и проспа почти целия последен час от шофирането на Харпър. На шосе 35, от северната страна на Маунт Худ, на предпоследната отсечка от пътуването, Харпър трябваше да превключи на трета, за да изкачи един наклон, и тласъкът събуди Ричър. Той видя през предното стъкло как заобиколиха планински връх. Харпър намери шосе 26 и зави на запад към последната отсечка надолу по склона, към Портланд.
Нощната гледка беше великолепна — разпокъсани облаци, луна и звезди високо в небето. Тук-там се виждаха преспи сняг. Околността приличаше на някаква чудата стоманеносива скулптура.
— Разбирам защо обичаш да пътуваш — каза Харпър. — Да зърнеш такава гледка…
Ричър кимна.
— Светът е много голям.
Минаха през малко заспало градче, наречено Рододендрон, и видяха табелата за селото на Рита Симека. Още осем километра надолу по склона. Когато пристигнаха, беше почти три сутринта. На главния път имаше смесен магазин и бензиностанция. Бяха затворени. Една пряка водеше на север към по-ниските склонове на планината. Харпър сви по нея. Симека живееше на третата пряка на изток по склона.
Лесно откриха къщата — само нейните прозорци светеха. И само пред нея имаше служебна кола на ФБР. Харпър спря зад нея и изгаси двигателя и фаровете. Тишината ги обгърна. Задният прозорец на служебната кола беше замъглен и вътре се виждаше нечия глава. Главата се размърда, вратата се отвори. Слезе млад мъж в черен костюм. Ричър и Харпър откопчаха предпазните си колани и се измъкнаха от колата. Дъхът им веднага се превръщаше в пара.
— Вътре е, жива и здрава — каза местният агент. — Наредиха ми да ви чакам тук.
Харпър кимна.
— И какво следва?
— Аз ще остана вън. Вие ще говорите с нея. Ще охранявам, докато ме сменят местните полицаи в осем сутринта.
— Местните ченгета ще пазят ли двайсет и четири часа? — попита Ричър.
Онзи поклати тъжно глава.
— Само дванайсет. Нощите са за мен.
Ричър кимна. Не беше зле. Къщата бе голяма, квадратна, дъсчена, построена странично на улицата, така че гледаше на запад. Имаше голяма веранда с парапет. Наклонът на терена позволяваше гаражът да е под къщата, отпред. Вратата беше под единия край на верандата. Имаше къса алея, която свиваше и продължаваше нагоре към улицата. Част от мазето беше вкопано в склона. Дворът беше малък, добре поддържан, ограден от жив плет. Навсякъде имаше цветни лехи, огрени от сребристата луна.