— Будна ли е? — попита Харпър.
Онзи кимна.
— Чака ви вътре.
17
От алеята пред гаража започваше тясна пътека, която минаваше между цветни лехи и стигаше до дървените стъпала в средата на верандата. Харпър се изкачи пъргаво по тях, но Ричър беше тежък и дъските проскърцаха в нощната тишина. Вратата се отвори още преди звукът да заглъхне и на прага застана Рита Симека. Държеше дръжката на вратата от вътрешната страна. Лицето й беше безизразно.
— Здравей, Ричър — каза тя.
— Здравей, Рита — кимна той. — Как си?
Тя махна кичур коса от челото със свободната си ръка.
— Сравнително добре — отговори тя. — Като имаш предвид, че е три през нощта и че от ФБР току-що ми казаха, че съм била в някакъв списък на набелязани жертви заедно с още десет мои посестрими, четири от които вече са мъртви.
— Парите от данъците, които плащаш, в действие.
— Тогава защо, по дяволите, си с тях?
Той сви рамене.
— Обстоятелствата не ми дадоха възможност за избор.
Тя го погледна и се замисли. Навън беше студено. Парапетът на верандата беше покрит с нощна роса. Наоколо се стелеше лека мъгла. Зад гърба на Симека се виждаше осветената топла къща. Тя продължи да го гледа.
— Обстоятелствата ли? — повтори тя.
Ричър кимна.
— Нямах голям избор.
— Е, няма значение. Радвам се, че те виждам въпреки всичко.
— И аз.
Беше висока жена, макар и по-ниска от Харпър. Беше мускулеста, но не набита като Алисън Ламар, а по-скоро слаба като атлетка. Беше облечена с чисти джинси и широк пуловер. Ниски обувки. Кестенявата средно дълга коса падаше на къдрици над челото, над кестеняви очи. Около устните й се очертаваха дълбоки бръчки. Ричър я беше виждал преди четири години и му се стори състарена.
— Това е специален агент Лиза Харпър — каза той.
Симека кимна веднъж, предпазливо. Ричър наблюдаваше очите й. Ако и другият агент беше мъж, щеше да го изхвърли през парапета на верандата.
— Здравейте — поздрави Харпър.
— Е, хайде, влезте — каза Симека най-накрая.
Все още стискаше дръжката на вратата. Продължаваше да стои на прага, леко приведена напред, сякаш не желаеше да се отдръпне. Харпър влезе, Ричър я последва. Вратата се затвори зад тях. Влязоха в коридора на хубава малка къща, наскоро боядисана, приятно обзаведена, много чиста, старателно подредена. Истински дом. Топъл и уютен. Лично пространство. Вълнени черги на пода, старинни мебели от полиран махагон, картини по стените, вази с цветя навсякъде.
— Хризантеми — каза Симека. — Сама ги отглеждам. Харесват ли ти?
Ричър кимна.
— Харесват ми — отговори той.
— Градинарството е новото ми хоби. Занимавам се с него много сериозно. — Посочи към гостната. — И с музика. Елате да видите.
Стаята беше с обикновени тапети и лакиран дървен под. В задния ъгъл се виждаше блестящ черен роял — с някакво немско име, изписано със златни букви. Пред него беше оставен елегантен стол, тапициран с черна кожа. Капакът бе вдигнат, а на поставката над клавишите бяха разтворени ноти.
— Искате ли да ви изсвиря нещо?
— Разбира се — кимна Ричър.
Тя се мушна между стола и клавиатурата и седна. Постави ръце върху клавишите, за миг остана неподвижна и след това се разнесе плътен минорен акорд. Звукът беше топъл и сдържан и тя го превърна в началото на траурен марш.
— Знаеш ли нещо по-весело? — попита я Ричър.
— Не ми е никак весело — отговори тя.
Но все пак започна да свири Лунната соната.
— Бетовен — поясни тя.
Звънките арпежи изпълниха стаята. Кракът й натисна педала, приглуши и омекоти звуците. Ричър се загледа навън през прозореца, към посивелите от лунната светлина растения, и си представи океана, на сто и петдесет километра на запад, огромен, мълчалив и величествен.
— Така е по-добре.
Изсвири първата част очевидно по памет, защото на партитурата пред нея пишеше „Шопен“. Задържа ръцете си върху клавишите, докато заглъхнат и последните акорди.
— Хубаво е — отбеляза Ричър. — Значи си добре?
Тя се обърна към него и го погледна в очите.
— Искаш да кажеш дали съм се възстановила, след като ме изнасилиха трима души, на които се предполагаше, че трябва да доверя живота си?
Ричър кимна.
— Нещо такова.
— Мислех, че съм се възстановила. Доколкото е възможно. Сега обаче научавам, че някакъв маниак се кани да ме убие, защото съм се оплакала. Това ме поразтърси, нали разбираш?