— Ще го хванем — каза Харпър тихо.
Симека само я погледна.
— Може ли да видим новата пералня в мазето? — попита Ричър.
— Само че не е пералня, нали? — отговори Симека. — Макар никой да не ми казва нищо.
— Вероятно е боя — каза Ричър. — В кутии, маскировъчна, зелена, каквато се използва в армията.
— Защо е тук?
— Онзи тип убива жертвата си, слага я във ваната и я залива с боя.
— Но защо?
Ричър сви рамене.
— Добър въпрос. В момента над него се блъскат доста ниско подстригани глави.
Симека кимна и се обърна към Харпър.
— Ти от тях ли си?
— Не. Аз съм обикновен агент.
— Изнасилвали ли са те някога?
— Не, никога.
Симека кимна.
— Гледай да не ти се случва. Това е моят съвет.
Харпър не отговори.
— Променя живота ти изцяло — добави Симека. — Поне моят със сигурност се промени. Останаха ми само градинарството и музиката.
— Хубави хобита — каза Харпър.
— Домашни хобита — отвърна Симека. — Сега стоя или в тази стая, или някъде около входната врата. Почти не излизам и не обичам да се срещам с хора. Послушай ме и не допускай да ти се случи.
Харпър кимна.
— Ще опитам.
— В мазето е — каза Симека.
Заведе ги до една врата под стълбите. Беше стара, от борови дъски, многократно боядисвани. Зад нея тясна стълба водеше надолу, към изпълнено с хладен въздух пространство, откъдето ги лъхна миризма на бензин и автомобилни гуми.
— Трябва да минем през гаража — обясни Симека.
Пространството беше заето от нов автомобил крайслер, златист на цвят. Минаха един след друг покрай колата и Симека отвори вратата в стената на гаража. Лъхна ги миризма на застояло. Симека дръпна някакъв шнур и светна жълта светлина.
— Ето — каза тя.
Мазето беше затоплено от котела на парното. Беше голямо, квадратно помещение, с рафтове покрай всички стени. Между дъските на тавана се виждаше изолация от фибростъкло. Тръбите на отоплението влизаха в тавана. Кашонът беше оставен в средата, завъртян под ъгъл спрямо стените. Беше същият. Същата големина, същият картон, същата фирма, същата картинка, същата търговска марка. Беше запечатан с лъскава лента и изглеждаше съвсем нов.
— Имаш ли нож? — попита Ричър.
Симека посочи към едната стена, върху която беше монтирано табло с куки, на които висяха всевъзможни инструменти. Ричър внимателно откачи един нож за линолеум, защото от опит знаеше, че много често куката се откача заедно с инструмента. Тук обаче не стана така.
Върна се при кашона и сряза лентата, после с дръжката на ножа повдигна капаците. Видя пет метални кутии. Пет капака, които отразяваха светлината от тавана. Извади една от кутиите на нивото на очите си и я огледа. По нея нямаше нищо, освен малкия етикет с надпис „Зелена“.
— Виждали сме доста такива, нали, Ричър? — попита Симека.
Той кимна.
— Доста.
Той върна кутията в кашона, притвори капаците и закачи ножа за линолеум на мястото му.
— Кога е пристигнал? — попита той.
— Не помня — отговори Симека.
— Горе-долу.
— Не знам — каза тя. — Може би преди два месеца.
— Два месеца! — възкликна Харпър.
Симека кимна.
— Така ми се струва. Не помня точно.
— Не си го поръчвала, нали? — попита Ричър.
Симека поклати глава.
— Имам пералня. Ето я там.
Посочи към ъгъла, където имаше пералня, сушилня, мивка. Чисто килимче. Няколко пластмасови коша и бутилки с перилни препарати.
— Човек обикновено си спомня такива неща — отбеляза Ричър.
— Реших, че е за съквартирантката ми — обясни Симека.
— Имаш съквартирантка?
— Имах. Изнесе се преди две седмици.
— И реши, че кашонът е неин?
— Струваше ми се логично. Тя си създава свое домакинство и има нужда от пералня, нали?
— Но не я попита?
— Защо да я питам? Реших, че след като не е за мен, няма за кого другиго да бъде.
— И защо да я оставя тук?
— Защото е тежка. Може би търси някой да й помогне да я изнесе. Няма я едва от две седмици.
— Оставила ли е още нещо? Симека поклати глава.
— Това е последното.
Ричър заобиколи кашона. Видя мястото, от което са били отлепени транспортните документи.
— И си решила, че тя е взела документите — каза той.
Симека кимна.
— Нормално е, ако иска нещата й да са в ред.
Тримата стояха мълчаливо около големия кашон, осветен от жълтата светлина на тавана.
— Уморена съм — каза Симека. — Свършихте ли? Искам да си тръгвате.
— Само още нещо — настоя Ричър.
— Какво?