— Кажи на Харпър какво правеше в армията.
— Защо? Какво общо има това с всичко останало?
— Просто искам да знае.
Симека сви рамене озадачена.
— Проверявахме оръжия.
— Кажи й какво точно означава това.
— Изпробвахме нови оръжия, току-що получени от производителите.
— И?
— Ако отговаряха на спецификациите, ги пускахме в обръщение.
Харпър погледна Ричър също толкова озадачена.
— Добре — кимна той. — Можем да тръгваме.
Симека ги поведе към вратата. Изгаси лампата. Пак минаха покрай колата и се изкачиха по тясната стълба до входната врата. Симека погледна през шпионката и отвори. Въздухът навън беше студен и влажен.
— Довиждане, Ричър — каза Симека. — Радвам се, че те видях. — Обърна се към Харпър и добави: — Трябва да му вярвате. Аз все още му вярвам. А това е сериозна препоръка.
Входната врата се затвори зад тях, докато слизаха по пътеката. Чуха как ключалката изщрака. Местният агент ги проследи с поглед, докато се качиха в колата си. Вътре все още беше топло. Харпър включи двигателя и пусна отоплението докрай.
— Имала е съквартирантка — отбеляза тя.
Ричър кимна.
— Значи теорията ти пропада. Не е живяла сама. Връщаме се в начална позиция.
— Не е чак в начална. Пак попада в категорията. Никой не може да си постави за цел да убие деветдесет и една жени. Това е безумие.
— А кое не е? Да слагаш трупове във вани, пълни с боя?
Ричър поклати глава.
— Какво ще правим сега? — попита той.
— Връщаме се в Куонтико — отговори Харпър.
Пътуваха близо девет часа. С колата отидоха до Портланд, взеха полет до Спокейн, оттам до Нюарк и после до Вашингтон, където ги чакаше служебна кола, за да ги закара до Куонтико. Ричър спа през по-голямата част от времето. А когато беше буден, някои моменти му се губеха от умора. Съвзе се, когато минаха през лагера на морската пехота. Охраната на входа отново му връчи пропуска за посетител. Шофьорът спря пред главния вход. Влязоха и веднага се спуснаха с асансьора четири етажа под земята до залата за съвещания, с блестящи стени, фалшиви прозорци и снимките на Лорейн Стенли, забодени върху черната дъска. Телевизорът и сега работеше без звук. Блейк, Поултън и Ламар седяха около масата пред купчини книжа. Блейк и Поултън изглеждаха заети и угнетени. Ламар беше бяла като листата пред нея, очите й бяха хлътнали и напрегнати.
— Нека позная — заговори Блейк. — Симека е получила кашона преди месец-два и самата тя не е наясно защо. Не е имало никакви документи.
— Сметнала е, че е на съквартирантката й — каза Харпър. — Не е живяла сама, така че списъкът с единайсет имена не означава нищо.
Блейк поклати глава.
— Означава това, което е означавал винаги — възрази той. — Това са единайсет жени, които само на пръв поглед живеят сами, поне за човек, който съди за тях само по документите. Проверихме всички останали. Осемдесет телефонни разговора. Казахме им, че сме от куриерска компания. Отне много време, но си струваше. Никоя от останалите не е получавала неочаквана пратка. Остават единайсетте. Съквартирантката е изненадала вас, значи ще изненада и него. Ричър е прав. — Ричър го погледна доволно и малко изненадано. — Не мога да го отрека — добави Блейк.
Ламар записа нещо в края на дълъг списък.
— Съжалявам за случилото се — каза й Ричър.
— Може би щяхме да го избегнем, ако се беше заел да помагаш така от самото начало.
Настъпи мълчание.
— Значи имаме седем — продължи Блейк. — Няма транспортни документи, жените не знаят нищо.
— Още една от тях има съквартирантка — намеси се Поултън. — Три от тях редовно получават объркани пратки и затова не бързат да изясняват нещата. На другите две чисто и просто им беше все едно.
— Симека със сигурност не се интересуваше — отбеляза Харпър.
— Тя е преживяла сериозна травма — каза Ричър. — Има късмет, че изобщо е способна да върши нещо.
Ламар кимна едва забележимо, със съчувствие.
— Така или иначе — каза тя, — чрез нея не можем да се доберем до нищо, нали?
— Какво става с компаниите за доставки по домовете? — попита Ричър. — Започнахте ли да ги проверявате?
— Не знаем коя е — отговори Поултън. — Никой от кашоните няма документи.
— Възможностите не са чак толкова много — възрази Ричър.
— Не са ли? — учуди се Поултън. — Ю Пи Ес, „Федеръл Експрес“, Ди Ейч Ел, „Еърборн Експрес“, проклетата пощенска служба на Съединените щати и не знам още колко местни компании.
— Проверете всичките — каза Ричър.
Поултън сви рамене.
— И какво да ги попитаме? Можете ли да си спомните дали някоя от милионите пратки, които сте доставили през последните два месеца, не представлява интерес за нас?