— Трябва да опитате — настоя Ричър. — Започнете със Спокейн. Адресът е отдалечен, шофьорът може да си спомни.
Блейк се наклони напред и каза:
— Да, ще опитаме и това. Но само там. Другото е невъзможно.
— Защо жените са толкова незаинтересовани? — попита Харпър.
— По много причини — отговори Ламар. — Както каза Ричър, всички те са преживели някаква травма. Получават голяма пратка, без да са я искали. Това е един вид натрапване. Умът изключва. Поне аз си го обяснявам така.
Гласът й беше тих, напрегнат. Кокалестите й ръце бяха на масата пред нея.
— Мисля, че е странно — каза Харпър.
Ламар поклати глава търпеливо, като учителка.
— Не. Напълно нормално е. Опитай се да ги разбереш. Тези жени са били нападнати в пряк и в преносен смисъл. Не може да остане без последствия.
— А сега всички са разтревожени. Съобщили сте им, че ги охранявате. Симека изглеждаше твърде разстроена. И с право. Къщата й е доста изолирана. Ако бях на мястото на убиеца, тя щеше да е следващата. Сигурен съм, че и тя е стигнала до същия извод.
— Трябва да хванем този тип — обади се Ламар.
Блейк кимна.
— Няма да е лесно. Ще поддържаме денонощна охрана и при седемте жени, получили кашоните, но той ще го забележи от километри, така че няма да го хванем на местопрестъплението.
— Ще изчезне за известно време — каза Ламар. — Докато вдигнем охраната.
— Колко време ще я задържим? — попита Харпър.
— Три седмици — отговори Блейк. — По-дълго от това ще бъде лудост.
Харпър се втренчи в него.
— Трябва да има някаква граница — обясни той. — Какво искаш? Да ги охраняваме денонощно до края на живота им?
Отново настъпи мълчание.
Поултън намести листата пред себе си и каза:
— Значи разполагаме с три седмици, за да хванем убиеца.
Блейк кимна и сложи ръце на масата.
— Планът е да работим денонощно, в продължение на три седмици, от този момент нататък. Един ще почива, другите ще действат. Джулия, ти си първа. Дванайсет часа почивка.
— Не искам.
Блейк я погледна смутено.
— Независимо дали искаш, или не, ще почиваш.
Ламар поклати глава.
— Не. Искам да съм в течение през цялото време. Нека Поултън почива първи.
— Без възражения, Джулия. Трябва да се организираме.
— Но аз съм добре. И искам да работя. И без това не мога да спя.
— Дванайсет часа, Джулия — настоя Блейк. — И бездруго имаш право на отпуск.
— Няма да се възползвам — отговори тя.
— Напротив.
— Не мога. В момента просто трябва да работя.
Беше непреклонна. Гледаше го решително. Блейк въздъхна и извърна лице.
— В момента не можеш да работиш — каза той.
— Защо?
Той я погледна в очите.
— Защото току-що докараха трупа на сестра ти за аутопсията. Не можеш да присъстваш. Няма да го допусна.
Тя се опита да възрази. Устата й се отвори и пак се затвори, без звук. После премигна и погледна встрани.
— И така, дванайсет часа почивка — каза Блейк.
Ламар се взираше в масата.
— Ще получа ли данните? — попита тя тихо.
Блейк кимна.
— Да, боя се, че ще трябва.
18
Екипът от Спокейн бе работил усилено цялата нощ с помощта на една строителна фирма, подемен кран и авиокомпания за товарни превози. Работниците демонтираха тръбите от банята на Алисън Ламар и освободиха ваната, а техниците от ФБР я опаковаха в дебел найлон. След това работниците избиха прозореца и разрушиха едната стена до пода, а после извадиха ваната с крана и я спуснаха в специален дървен сандък, качен върху каросерията на камион. Уплътниха ваната със специален материал, заковаха капака на сандъка, а после го откараха до летището в Спокейн. Качиха го на специалния самолет, който го пренесе до военновъздушната база Андрюс, откъдето с хеликоптер го транспортираха до Куонтико. Оставиха го на рампата пред лабораторията, където остана около час, докато патолозите на ФБР решат как точно да постъпят.
— На този етап искам единствено да знам каква е причината за смъртта — каза Блейк.
Той седеше в единия край на дълга маса в стаята за съвещания на патолозите, през три сгради и пет етажа от помещенията на психолозите. Харпър седеше до него, до нея Поултън и накрая Ричър. Срещу тях беше старшият патолог на Куонтико, доктор Стейвли. Ричър имаше чувството, че името му е познато. Явно беше доста известен в тези среди. Всички го гледаха с респект. Беше едър мъж с червендалесто лице, странно жизнерадостен. Ръцете му изглеждаха едри, червени и непохватни, макар че в действителност едва ли бяха такива.
До него седеше главният му лаборант, тих, слаб човек, който имаше замислен вид.