Лесни за убиване

Лаборантът я изми с ацетон и я вдигна нагоре. Беше от добро качество, с тежка пластмасова дръжка и лъскава метална част.

— Като другите в чекмеджето в кухнята — отбеляза Ричър.

— Има драскотини по лицето — каза Стейвли неочаквано.

Насочи струята и го изми старателно. Лявата половина на лицето бе прорязана от четири успоредни драскотини от окото до челюстта.

— Имаше ли ги преди? — попита Блейк.

— Не — отговориха Харпър и Ричър едновременно.

— Тогава откъде са се взели? — учуди се Блейк.

— Деснячка ли беше? — попита патологът.

— Не знам — отговори Поултън.

Харпър кимна.

— Мисля, че да.

Ричър затвори очи и се опита да си припомни как наливаше кафето от каната.

— Да — каза той.

— Съгласен съм — кимна Стейвли. — Той преглеждаше ръцете и китките й. — Дясната й китка е по-голяма от лявата. Ръката е по-тежка.

Блейк се наведе и се вгледа в драскотините по лицето.

— Е?

— Мисля, че си ги е направила сама — каза патологът.

— Сигурен ли си?

Стейвли заобиколи масата, търсейки ъгъла с най-доброто осветление. Раните бяха подути от боята, отворени. Зелени вместо червени.

— Не мога да кажа със сигурност, знаеш го. По-вероятно е обаче да е така. Ако ги е направил той, какви са шансовете да ги направи на единственото място, на което тя би могла да си ги направи сама?

— Накарал я е тя да си ги направи — каза Ричър.

— Как? — попита Блейк.

— Не знам как. Но ги кара да вършат доста неща. Струва ми се, че ги кара сами да изливат боята във ваната.

— Защо мислиш така?

— Заради отвертката. С нея са отворени капаците. Драскотините са му дошли наум по-късно. Ако беше планирал да ги направи, щеше да я накара да вземе от кухнята нож, а не отвертка. Или и двете.

Блейк се втренчи в стената.

— Къде са кутиите в момента?

— В лабораторията. Изследват ги — отговори Поултън. — Тук, при нас.

— Занеси отвертката там и виж дали следите по капаците съвпадат.

Лаборантът мушна отвертката в чист плик за веществени доказателства. Поултън я взе, свали ръкавиците, престилката и защитните терлици и излезе.

— Но защо? — продължи Блейк. — Защо му е да я кара да се издраска така?

— От гняв? — обади се Ричър. — За наказание? За да я унижи? Винаги съм се питал защо не действа с повече насилие.

— Драскотините са много плитки — отбеляза Стейвли. — Предполагам, че са прокървили малко, но не са били болезнени. Дълбочината е еднаква по цялата дължина, което показва, че не е трепнала.

— Може да е някакъв ритуал — каза Блейк. — Да има някакъв символ. Означават ли нещо четири успоредни драскотини?

— За мен нищо — поклати глава Ричър.

— Как я е убил? — попита Блейк. — Това трябва да разберем.

— Може би я е наръгал с отвертката — обади се Харпър.

— Няма следи от такова нещо — отвърна Стейвли. — Никъде не виждам смъртоносни рани.

Свали и последното парче от чувала и обля голото, безжизнено и отпуснато тяло с ацетоновата струя. Ричър се загледа в него и си спомни жизнената усмихната жена, от която сякаш струеше слънчева енергия.

— Възможно ли е да бъде убит човек така, че един патолог да не може да разбере как е станало? — попита той.

Стейвли поклати глава.

— Не и този пред теб.

Той спря струята и пусна маркуча да се навие обратно на макарата до тавана. След това намали вентилацията до нормалното ниво. В стаята отново стана тихо. Тялото лежеше на масата чисто, доколкото можеше да бъде. Порите и гънките все още бяха запълнени с боя, а самата кожа изглеждаше отпусната и бяла — като на същество, живеещо на морското дъно. Косата стърчеше на всички посоки, грубо изрязана покрай черепа.

— Съществуват два основни начина да бъде убит човек — отбеляза патологът. — Единият е да спре сърцето, а другият е да се прекрати достъпът на кислород до мозъка. Дяволски трудно е да се извърши което и да е от двете, без да се оставят следи.

— Как може да се спре сърцето? — попита Блейк.

— Освен ако не го пробиеш с куршум ли? — попита Стейвли. — Най-добрият начин е въздушната емболия. Вкарваш в кръвообращението голям мехур въздух. Кръвта циркулира удивително бързо и въздушният мехур удря сърцето като камък, като малък вътрешен куршум. Шокът обикновено е фатален. Заради това медицинските сестри вдигат нагоре спринцовките и пръсват малко течност навън. Така са сигурни, че вътре не е останал никакъв въздух.

— Ти ще забележиш следа от инжекция, нали?

— Може би да, може би не. А при труп като този, категорично не. Кожата е увредена от боята. Ако обаче има увреждания на сърцето, те се виждат лесно. Ще проверя, разбира се, когато я отворя, но не съм оптимист. При другите три трупа не са открили нищо подобно, а предполагаме, че убиецът действа по един и същи начин, нали?