Изкачва се доста дълго и когато спря, индикаторът показваше двайсет и първи етаж. Вратата се отвори и двамата местни ги поведоха по празния сив коридор. Изтънял сив мокет, сива боя, сива светлина. Беше тихо, сякаш всички, освен най-закоравелите ентусиасти, отдавна се бяха прибрали вкъщи. От двете страни на коридора имаше затворени врати. Шофьорът, който ги беше докарал от Гарисън, спря пред третата и я отвори. Вкараха го в празна стая, може би четири на пет метра, с циментов под и тухлени стени, намазани с гъста сива боя, като корпус на военен кораб. Таванът беше недовършен, ламаринените кожуси на тръбите и кабелите стърчаха навън. На вериги бяха окачени луминесцентни лампи, които обливаха сивото със студения си блясък. В ъгъла имаше един пластмасов градински стол. Това беше единствената мебелировка в стаята.
— Седни — каза жената.
Ричър отиде в срещуположния ъгъл, седна на пода и се облегна между двете стени. Бяха студени, а боята беше хлъзгава. Скръсти ръце на гърдите си, изпъна крака и ги кръстоса. Опря глава на стената под ъгъл четирийсет и пет градуса с раменете, така че да може да гледа право в хората до вратата. Те излязоха в коридора и затвориха след себе си. Не се чу изщракване на ключалка, но и не беше необходимо, защото от вътрешната страна нямаше дръжка.
Ричър чу отдалечаващите се по коридора стъпки, после остана сам с тишината, нарушавана само от инсталациите на тавана. Стоя така може би пет минути, после пак чу стъпки и вратата се отвори. Надникна някакъв мъж, който се взря в него. Значи ти си бил. Лицето му беше на стар човек, голямо, червено, подпухнало от напрежение и високо кръвно налягане, и излъчваше враждебност. Продължи да го гледа три-четири дълги секунди, после се скри, вратата се затръшна и отново настъпи тишина.
Същото се повтори след още пет минути. Стъпки в коридора, физиономия на вратата, същият поглед. Значи ти си бил. Този път лицето беше по-слабо и мургаво. По-млад човек. Риза и вратовръзка, без сако. Ричър отвърна на погледа му. Лицето изчезна и вратата се затръшна.
Този път тишината продължи по-дълго — около двайсет минути. Появи се трето лице. Стъпки, изтракването на дръжката, отварянето на вратата, погледът. Значи ти си бил. Третото лице беше отново на по-възрастен човек, прехвърлил петдесет, умно, с прошарена коса. Носеше очила с дебели стъкла, а зад тях очите му гледаха спокойно. Замислено. Приличаше на човек, който носи отговорност. Може би беше някакъв шеф в Бюрото. Ричър го погледна уморено. Не каза нищо. Онзи също. Просто го изгледа продължително, после се отдръпна и затвори вратата.
Каквото и да ставаше отвън, продължи близо един час. Ричър беше сам в стаята, удобно разположен на пода, и чакаше. След това чакането свърши. По коридора се върна цяла тълпа, като шумно стадо. Ричър почувства вибрирането на стъпките им по пода. Вратата се отвори и в стаята влезе сивокосият с очилата. Единият му крак остана на прага, той се наведе леко напред и каза:
— Време е да поговорим.
Двамата по-млади агенти застанаха зад него като охрана. Ричър изчака секунда, после скочи енергично на крака и пристъпи напред.
— Искам да се обадя по телефона — каза той.
Сивокосият поклати глава.
— Обаждането по-късно. Първо ще говорим, ясно ли е?
Ричър сви рамене. Проблемът с погазването на правата е, че трябва да имаш свидетел. Иначе нямаше смисъл да протестира. Някой трябваше да види какво става. А двамата млади агенти не виждаха нищо. Или може би виждаха самият Мойсей да се спуска от планината и да чете цялата Конституция, изписана върху каменни плочи. По-късно щяха да се кълнат, че е било точно така.
— Да вървим — подкани го сивокосият.
В коридора попадна сред голяма група хора. Жената беше там, както и русолявият, с мустаците, типът с високото кръвно, по-младият със слабото лице и по риза. Говореха тихо. Беше късно вечерта, но всички изглеждаха възбудени, напрегнати, опиянени от напредъка. Ричър познаваше това чувство. Вече не помнеше колко пъти го беше преживял.
Но не бяха единни. Ясно се разграничаваха два екипа, между които трептеше напрежение. Разбра го, когато тръгнаха. Жената крачеше близо до лявото му рамо, русолявият и онзи с високото кръвно крачеха до нея. Това беше единият екип. Вдясно от него беше онзи със слабото лице. Той беше вторият екип, сам, в неизгодна позиция и мрачен заради това. Ричър усещаше ръката му близо до лакътя си, сякаш всеки момент се готвеше да грабне плячката си.
Минаха по коридора, напомнящ вътрешността на боен кораб, и влязоха в друга стая, в която голяма маса заемаше по-голямата част от помещението. Дългите й страни бяха елипсовидни, а късите — прави. Покрай едната дълга страна, с облегалки към вратата, бяха подредени седем пластмасови стола, раздалечени един от друг, обърнати към единствения стол в средата на другата страна.