Лесни за убиване

— Някой интересува ли се от бейзбол? — попита Поултън.

Ричър вдигна рамене.

— Двама души са съставили списък с десетте най-добри играчи за всички времена. Само двама са имали буквата „У“ в имената си.

— Защо бейзбол?

— Защото във въпросния ден някакъв играч от Сиатъл направил голям шлем — каза Блейк. — Шофьорът го чул по радиото.

— В Сиатъл това е рядко явление. Затова го помни — каза Ричър.

— Бейб Рут — каза Поултън. — Кой е другият?

— Онъс Уагнър — отвърна Ричър.

— Никога не съм чувал за него — каза Поултън.

— Обадиха се и от „Херц“ — каза Блейк. — Спомнят си, че някой е наел кола за много кратко време, само за два часа, на летището в Спокейн, точно в деня, когато умря Алисън.

— Име? — попита Ричър.

Блейк поклати глава.

— Компютърът им се е развалил и в момента го поправят.

— Хората от гишето не помнят ли?

— Шегуваш ли се? Ако работиш на такова място, можеш да забравиш и собственото си име.

— Кога ще го имаме?

— Утре, предполагам. Сутринта, ако извадим късмет. Иначе следобед.

— Три часа разлика във времето. За нас вече ще е следобед.

— Така е.

— В такъв случай Ричър трябва ли да пътува?

Блейк се замисли, а Ричър кимна.

— Ще пътувам — каза той. — Името със сигурност ще е фалшиво, а документите на Ю Пи Ес няма да ни отведат доникъде. Убиецът е твърде умен, за да допусне елементарната грешка да остави такива следи.

Блейк кимна.

— Съгласен съм — каза той. — Ричър ще пътува.

Тръгнаха с шевролет на ФБР и стигнаха до летището малко преди да се стъмни. Наредиха се на опашката заедно с адвокатите и лобистите, които непрекъснато сноват между Вашингтон и Ню Йорк. Ричър беше единственият човек на опашката, който не беше с костюм — и сред мъжете, и сред жените. Стюардесите като че ли познаваха повечето пътници по име и ги поздравяваха на входа като стари познайници. Харпър тръгна по пътеката и избра две места най-отзад.

— Не бързаме да слезем, нали? — каза тя. — Ще се срещнеш с Козо чак утре.

Ричър не отговори.

— Джоди също няма да се е прибрала толкова рано — добави тя. — Адвокатите работят много. Особено тези, които искат да станат съдружници.

Той кимна. Миг преди това си бе помислил същото.

— Затова ще седим тук. По-спокойно е.

— Двигателите се съвсем близо — отбеляза той.

— Но пък онези с костюмите не са.

Ричър се усмихна и седна до прозореца.

— Освен това ще можем да разговаряме — добави тя. — Не обичам другите да ме чуват.

— Би трябвало да поспим — каза той. — Чака ни доста работа.

— Знам, но най-напред трябва да поговорим. Само пет минути, съгласен ли си?

— За какво да говорим?

— За драскотините по лицето й. Искам да разбера какво означават.

Ричър я погледна.

— Защо? Да не би да искаш сама да разгадаеш случая?

Тя кимна.

— Не бих се отказала от възможността да го арестувам.

— Амбициозна ли си?

Тя се намръщи.

— По-скоро имам състезателен дух.

Той се усмихна.

— Лиза Харпър срещу ниско подстриганите.

— Точно така — отвърна тя. — С нас, обикновените агенти, се отнасят като с боклуци.

Двигателите зареваха и самолетът се отдели от ръкава. Направи завой и се насочи към пистата за излитане.

— Е, какво ще кажеш за драскотините по лицето й?

— Мисля, че доказват тезата ми — отвърна той. — Мисля, че те са единственото най-ценно доказателство, с което разполагаме.

— Защо?

— Защото са направени неуверено, неумело. Мисля, че убиецът се крие зад очевидното. Това доказва, че не е този, за когото се представя. Ето, аз например се зачудих още в самото начало защо няма насилие. Онзи сякаш е анализирал действията си и си е казал: „Аха, не показвам никакъв гняв.“ И при следващото убийство решава да се поправи, но тъй като в действителност не изпитва гняв, резултатът е нулев.

Харпър кимна.

— Дори не е трепнала според Стейвли.

— Почти безкръвно — добави Ричър. — Като че ли изпълнява някакво техническо упражнение, каквото си е било всъщност, защото се опитва да скрие съвсем прозаичен, земен мотив зад някакъв психарски маскарад.

— Накарал я е да го направи сама.

— И аз мисля така.

— Но защо?

— Може би за да няма отпечатъци, за да не се разбере, че е левак, за да демонстрира властта си над жертвата…

— Доста голяма власт, не смяташ ли? Но и това обяснява защо драскотините са толкова незначителни. Тя не би си причинила силна болка.

— Така е — съгласи се той сънливо.

— И защо точно Алисън? Защо е чакал до четвъртата жертва?

— Това е непрекъснат стремеж към съвършенство, предполагам. Човек като него мисли непрекъснато за подобрения.