— Това прави ли я по-специална по някакъв начин? По-значителна?
Ричър сви рамене.
— Това са неща за ниско подстриганите. Ако мислеха така, сигурен съм, че щяха да го кажат.
— Може да я е познавал по-добре от другите. Или да е работил с нея.
— Може би. Но не навлизай в територията на шефовете си. Стой на земята. Ти си обикновен агент, забрави ли?
Харпър кимна.
— И обикновеният мотив са парите.
— Няма друг начин — отговори Ричър. — Нещата опират или до любов, или до пари. Тук не може да става дума за любов, защото от нея човек полудява, а онзи тип не е луд.
Самолетът направи завой и застана в началото на пистата. Изчака секунда и се понесе напред. Ускори и се издигна тежко във въздуха. Светлините на Вашингтон се появиха под илюминаторите.
— Защо е променил интервала? — Харпър повиши глас, за да надвика рева на двигателите.
— Може би така му е хрумнало.
— Хрумнало ли?
— Искал е да се позабавлява. За вас, ченгетата, няма нищо по-объркващо от една схема, която се променя.
— Ще се промени ли отново?
Самолетът полетя хоризонтално и двигателите забучаха равномерно.
— Всичко свърши — каза Ричър. — Жените са под охрана, съвсем скоро ще го арестувате.
— Толкова ли си сигурен?
— Няма смисъл да се заемаш с нещо, ако си сигурен, че ще се провалиш.
Той се прозя, облегна глава на седалката, намести се и затвори очи.
— Събуди ме, когато пристигнем — каза й той.
Събуди го спускането на колесника, на хиляда метра над летище Ла Гуардия в Ню Йорк. Погледна часовника си и видя, че е спал петдесет минути. В устата си усещаше горчивия вкус на умората.
— Искаш ли да вечеряме някъде? — попита Харпър.
Той премигна и пак си погледна часовника. Очакваше, че Джоди ще се прибере най-рано след час. А може би след два, дори три. Трябваше да убие времето.
— Имаш ли нещо предвид? — попита той.
— Не познавам Ню Йорк много добре. Аз съм от Аспен.
— Знам един приличен италиански ресторант — каза той.
— Запазиха ми стая в някакъв хотел на Парк Авеню и Трийсет и шеста улица. Предполагам, че ще спиш при Джоди.
Той кимна.
— И аз така мисля.
— Ресторантът на Парк Авеню и Трийсет и шеста улица ли е?
Той поклати глава.
— Близо е с такси. Това е голям град.
Сега тя поклати глава.
— Никакви таксита. Ще ни изпратят кола. Ще я използваме, докато сме тук.
Шофьорът ги чакаше на изхода. Беше същият, който го бе возил и преди. Колата му бе паркирана на платното пред изхода за пристигащите пътници, а на предното стъкло бе подпряна голяма табела с емблемата на Бюрото. Попаднаха в голямо задръстване — през целия път до Манхатън. Беше най-натовареното време. Шофьорът обаче караше така, сякаш не се притесняваше от пътната полиция, и в крайна сметка спряха пред ресторанта „Мостро“ четирийсет минути след кацането на самолета.
Улицата беше тъмна, а ресторантът светеше обещаващо. Бяха заети четири маси, звучеше Пучини. Собственикът видя Ричър на тротоара и побърза, сияещ, да ги посрещне на вратата. Заведе ги до една маса и сам им донесе менюто.
— За този ресторант ли ламтеше Петросян? — попита Харпър.
Ричър кимна към собственика.
— Погледни този човечец. Заслужава ли такова нещо?
— Трябваше да го оставиш на ченгетата.
— И Джоди каза така.
— Явно е умна жена.
В ресторанта беше много топло и Харпър си свали сакото. Обърна се назад, за да го закачи на облегалката на стола. Блузата й се изопна и Ричър видя, че е със сутиен — за първи път, откакто се бяха запознали. Тя проследи погледа му и се изчерви.
— Нямах представа с кого ще се срещаме — каза тя.
Ричър кимна.
— Ще се срещнем — отговори той. — Това е абсолютно сигурно. Рано или късно.
Начинът, по който го каза, я накара да го погледне.
— Вече наистина искаш да го пипнеш, нали?
— Да, сега искам.
— Заради Ейми Калан ли? Харесвал си я, нали?
— Беше свястно момиче. Алисън Ламар ми хареса повече. Доколкото я видях. Искам обаче да го пипна заради Рита Симека.
— Тя също те харесва. Личи си.
Той кимна.
— Имал ли си връзка с нея?
— Това е много неясна дума.
— Любов?
Той поклати глава.
— Запознах се с нея, след като я бяха изнасилили. Защото беше изнасилена. Изобщо не й беше до любов. По-млада е от мен само с пет-шест години, но когато се сприятелихме, отношенията ни бяха по-скоро като между баща и дъщеря. Мисля, че тя имаше нужда точно от това, но същевременно й беше неприятно. Доколкото си спомням, трябваше да положа много усилия, за да крепя нещата. Няколко пъти излизахме заедно, но като голям брат с малката си сестра, напълно платонично. Тя беше като ранен войник, който се възстановява.