— За мен е по-важно да имам пари за мотел. Къщата е бреме.
Тя не каза нищо.
— Смятам да продам и колата — добави той.
— Мислех, че ти харесва.
Той кимна.
— Харесва ми. Просто не обичам да притежавам разни работи.
— Да имаш кола не е най-лошото нещо на този свят.
— За мен е. Влече след себе си твърде много неприятности. Застраховки и какво ли не още.
— Нямаш ли застраховка?
— Мислих за това. За да те застраховат, искат да попълниш купища формуляри.
— Как ще се придвижваш?
— Както винаги. На автостоп. С автобус.
— Добре, продай колата, щом искаш. Мисля обаче, че ще е по-добре да задържиш къщата. Полезно е.
Той поклати глава.
— Подлудява ме.
Джоди се усмихна.
— Ти си единственият човек, който иска да бъде бездомен. Повечето полагат неимоверни усилия, за да го избегнат.
— Най-много искам да съм свободен. Искам го така, както ти искаш да станеш съдружник.
— Да се освободиш и от мен ли? — попита тя тихо.
— Да съм свободен от къщата. Тя е бреме. Като котва е. Ти не си.
Тя се освободи от прегръдката му и се надигна на лакът.
— Не ти вярвам. Къщата те закотвя на едно място и това не ти харесва, но и аз правя същото с теб, нали?
— Къщата ме кара да се чувствам зле. А с теб се чувствам добре. Знам само как се чувствам.
— Значи ще продадеш къщата, но ще останеш в Ню Йорк?
Той не отговори веднага.
— Може би ще пътувам насам-натам. Ти също пътуваш. Заета си почти през цялото време. И все пак може да излезе нещо.
— Ще се отдалечим един от друг.
— Не смятам.
— Все по-често ще бъдеш далеч.
Той поклати глава.
— Ще бъде така, както през последната година. Просто няма да имам къща, за която да се тревожа.
— Вече си го решил, нали?
Той кимна.
— Подлудява ме. Дори не си знам пощенския код. Сигурно е така, защото подсъзнателно не искам да го знам.
— Няма нужда да искаш разрешение от мен — повтори тя и замълча.
— Сърдиш ли ми се? — попита Ричър след малко, без да влага някакъв смисъл.
— Тревожа се.
— Нищо няма да се промени.
— Тогава защо ще го правиш?
— Защото трябва.
Джоди не отговори.
Заспаха прегърнати, обзети от лека тъга. На сутринта нямаха време за повече разговори. Джоди взе душ и излезе, без да закуси и без да го попита какво ще прави и кога ще се върне. Той взе душ, облече се, заключи апартамента и слезе долу — Лиза Харпър вече го очакваше. Беше с третия си костюм и се беше облегнала на служебната кола. Слънцето грееше, без да топли, и блестеше в косата й. Беше спряла колата край бордюра. Шофьорите я заобикаляха ядосано. Агентът седеше невъзмутимо зад волана и гледаше право напред. Беше много шумно.
— Добре ли си? — попита го Харпър.
Ричър вдигна рамене.
— Да, струва ми се — отговори той.
— Тогава да тръгваме.
Шофьорът се пребори с движението по двайсетте пресечки по-нагоре и влезе в подземния паркинг, където бяха спирали с Ламар. Използваха същия асансьор и стигнаха до двайсет и първия етаж, после тръгнаха по същия тих сив коридор. Шофьорът вървеше пред тях като домакин. Посочи вляво и каза:
— Третата врата.
Джеймс Козо седеше зад бюрото си с вид на човек, който е там най-малко от един час. Беше по риза. Гледаше телевизия — някакъв репортер говореше пред сградата на Конгреса, показваха кадри и от сградата на ФБР. Дебатите по бюджета.
— Будната съвест се завръща — каза той, кимна на Харпър и затвори папката пред себе си. После намали звука на телевизора, дръпна стола си назад и прокара длани по лицето си, сякаш се миеше. — Е, какво искаш? — попита той.
— Адреси — отговори Ричър. — На момчетата на Петросян.
— Двамата, които изпрати в болницата? Няма да се зарадват, като те видят.
— Ще се зарадват, когато ме видят да си тръгвам.
— Пак ли смяташ да ги мачкаш?
— Може и да се наложи.
Козо кимна.
— Нямам нищо против.
Извади една папка от купчината пред себе си и я разлисти. Намери адреса и го преписа на едно листче.
— Живеят заедно. Братя са.
След това размисли и скъса листчето. Обърна папката към Ричър, сложи върху нея ново листче и хвърли отгоре молив.
— Ти го препиши. Не искам почеркът ми да се свързва с тази история нито пряко, нито косвено.
Адресът беше близо до Пето Авеню, на Шейсет и шеста улица.
— Хубав квартал — отбеляза Ричър. — Скъп.
Козо кимна.
— Печелят добре — отбеляза той. Усмихна се и добави: — Поне, докато ти не реши да се разходиш из китайския квартал.
Ричър не каза нищо.
— Вземете такси — каза Козо на Харпър. — А ти стой настрана. Бюрото не бива да се замесва по никакъв начин.