— Бог да те убие, бе Пелинко! — провикна се въодушевен Марко.
— Това се вика изкуство, на! А вие… пей, пей… Колко ти струва моя глас! проговори плачливо Дядката, чиито очи бяха мокри.
Гаврил само въздъхна и поръча вино. Дядо Йорго мълчаливо и учудено клатеше глава и църкаше със зъби, После всички отново зашумяха, заговориха за жени, за работа, за турци, за политика.
Денят беше минал и слънцето клонеше да заседне. Пелинко отново наду кавала. Една игрива весела песен се разлетя като вихър из кръчмата и превърна настроението. Дядката стана и почна тежко да играе, като гледаше в краката си и подвикваше: „Ух, ха-ха… де, удри… ух, ха-ха!“ Марко се улови до него толкова весел, че зеленият му зъб съвсем излезе навън. Гаврил ги гледаше, смееше се гръмко и ги насърчаваше.
— Тъй!… Газете!… Ха, Дядка… карай, хвърли елека… така… ха-ха-ха!
Кръчмата ехтеше от смеха му.
Пелинко отведнаж скърши свирнята и подкара пак тъжна. Игралците седнаха по местата си и почнаха да се препират. Гаврил им даде знак да мълчат. Кавалът отново ги унесе…
Слънцето бе зашло. Аз взех сбогом и си излязох Навън беше хладно и хубаво. Запад гореше в огън. Над полето лежеше една приятна хладина. Морни жътварки със смях и песни се връщаха в село на весели групи… Упътих се през ливадите надолу към моето село. Запад полека-лека побеляваше и над полето лягаше успокоителна вечерна сянка. Из тръсталака на реката звънливо крякаха жаби и гласът им дружно трептеше над полето като ек от хиляди челичени звънчета. Нейде се чу и заглъхна мъжка песен. Наоколо свиреха щурци. Стъмни се. Песните замлъкнаха. В небето наизскачаха звезди. Далече някъде засвири неопитно овчарче и запя: