Но преди да отвори очи, той знаеше, че всичко е наред.
Никой не пилотираше кораба. Не беше необходимо. Той не беше на „Съмър Дриймбоут“… не би могъл да бъде. Защото не беше в състояние на безтегловност. И силите, които действаха върху него не бяха бурни, турбулентни от навлизането в атмосфера. Той чувстваше равномерно теглене надолу, ускорение не по-голямо от първа степен, което показваше, че капсулата се движи по Умбиликал.
Ребка отвори очи и си спомни последните часове от техния полет. Те криволичеха към Междинната станция като пияни моряци — най-жалката група от хора и извънземни, която системата Добел някога бе виждала. Спомни си как хапеше устни и върховете на пръстите си до кръв, за да остане буден и да държи очите си отворени. Пет дълги часа беше изпълнявал криво-ляво едва разбираемите навигационни инструкции на Пери, докато се бореха по пътя към Умбиликал. С помощта на миниатюрните реактивни двигатели за контролиране на височината — единствената останала на борда на „Дриймбоут“ тяга, — почти в безсъзнание, той ги беше закарал до най-големия пристан на станцията.
Ребка си спомни скачването — позор за всеки пилот. Беше продължило пет пъти по-дълго, отколкото трябва. И когато беше получено последното потвърждение за акостиране, той се бе отпуснал на пилотската седалка и бе затворил очи за миг почивка. И после?
После споменът се губеше.
Той се огледа.
Трябва да е заспал в момента на кацане. Някой го беше пренесъл на Междинната станция и го бе настанил на сервизната палуба на капсула на Умбиликал. Бяха му завързали обезопасителните колани и го бяха оставили там.
Не беше самичък. Макс Пери, чиито изгорени ръце бяха намазани със защитен жълт гел, лежеше на няколко крачки, завързан с тънко въже. Беше в безсъзнание. Дариа Ланг висеше във въздуха зад него. Буйната й кафява коса беше вързана отзад. Крачолът на левия й крак беше навит до коляното, заради изгореното стъпало и глезен. Дишаше леко. През няколко секунди промърморваше под нос нещо, сякаш ще се събуди. С успокоено лице, освободено от всякаква мисъл, тя изглеждаше поне с двайсет години по-млада. До Дариа плуваше Джени Кармел. От вида й личеше, че и тя е силно упоена, макар да нямаше видими наранявания.
Ребка погледна ръчния си часовник — бяха изминали двайсет и три часа от летния прилив. Всички фойерверки на системата Куейк-Опал трябваше да са отминали, но от седемнайсет часа той беше напълно извън нещата.
Ребка потри очи и забеляза, че лицето му вече не е покрито с пепел и мръсотия. Някой не само го беше пренесъл в капсулата, но го беше измил й му бе сменил дрехите, преди да го остави да спи. Кой беше сторил това? И кой бе оказал медицинска помощ на Пери и Ланг?
Това го върна към първия му въпрос — при четирима от тях в безсъзнание, кой се грижеше за тях?
С мъка свали краката си на пода и тогава откри, че не може да откопчае предпазните колани. Дори подир седемнайсет часа почивка той беше толкова уморен, че пръстите отказваха да му се подчинят. Ако Дариа Ланг приличаше на тийнейджърка, той се чувстваше като стогодишен старец.
Накрая успя да се откопчае. Беше свободен да напусне импровизираната лечебница. Реши да събуди Пери и Ланг — тя все така мърмореше нещо. Отказа се. Беше почти сигурно, че са упоени, преди раните им да са били обработени или превързани.
Ребка бавно се изкачи по стълбата, която водеше до наблюдателната контролна палуба на капсулата. През прозрачния прозорец в горната каюта се виждаше Междинната станция. Далеч над нея в потвърждение, че капсулата се спуска към Опал, Ребка видя Куейк, обвит в тъмни облаци.
По стените на палубата за наблюдение, високи десет метра, бяха монтирани дисплеи. Джулиъс Грейвс, седнал на контролния пулт, заобиколен от Д’жмерлиа и Калик, изглеждаше замислен и мълчалив. Картините, които наблюдаваше, показваха планетна повърхност — но това беше Опал, не Куейк.
Ребка го гледа известно време, преди да издаде присъствието си. Насочили изцяло вниманието си към Куейк, те лесно бяха забравили, че Опал също бе преживял най-големия летен прилив в човешката история. Радарни кадри, правени от летателен апарат в орбита през облачните слоеве на планетата показваха големи части от морското дъно, опустошени от гигантски приливни вълни. Калното океанско дъно беше осеяно с огромни зелени хребети — мъртви даузъри с размерите на планини лежаха смазани под собственото си тегло.