Дариа Ланг се чувстваше безкрайно разочарована. Да дойде толкова далеч, да се мобилизира за сблъсъци и опасности, за вълнуващи нови преживявания… и след това по нечие нареждане да бъде заставена да чака дни наред, докато други решават кога — и дали — да й бъде разрешено да предприеме последната и най-важна част от пътуването.
Никой в Съюза не беше очаквал задачата й на Куейк да бъде лека. Но и никой не беше предполагал, че след като пристигне на системата Добел, ще има трудности да достигне до побратима на Опал. Досега Дариа беше видяла Куейк само отдалеч. Тя беше оставена на Старсайд на Опал за неопределено време, без нищо да върши, с транспорт, който можеше да пътува само на малки разстояния, без да знае какво ще стане с нея след това.
Пери й беше предоставил цялата сграда до космодрума. Той я беше уверил, че има пълна свобода да скита, където поиска, да говори, с когото поиска и да прави, каквото поиска.
Много мило от негова страна. Само че в сградата нямаше никой, освен нея и нищо, освен жилищни помещения… Беше й наредил да бъде на разположение за среща веднага щом се върнат. Двамата с Ребка щяха да отсъстват няколко дни. Къде се предполагаше, че може да отиде? Какво се предполагаше, че може да прави?
Дариа извика на екраните на дисплея карти на Опал. За всеки, свикнал с неизменни континенти и добре дефинирани граници суша-вода на Сентинел Гейт, тези карти бяха странно неудовлетворителни. Контурите на океанското дъно на Опал бяха показани като постоянни планетни очертания, но те изглежда бяха единствените географски константи. За самите слингове не можа да намери нищо, освен сегашното положение и скорост на дрейф на няколкостотин от най-големите. Плюс едно обезпокоително множество от данни — приблизителната дебелина и времето на съществуване на всеки слинг. В момента тя стоеше на слой от материал с дебелина по-малко от четиридесет метра, непредсказуемо променяща се всяка година.
Дариа изключи дисплея и потри чело. Не се чувстваше добре. Една от причините за това може би беше по-малката гравитация — само четири пети от стандартната. Но главната причина може би беше дезориентацията от бързото междузвездно пътуване. Всички тестове показваха, че двигателят Боуз не причинява на хората никакви физически разстройства. Но тя си спомни за старите арки, които си позволяваха само по едно пътуване в подсъзнателно състояние и твърдяха, че човешката душа не може да пътува със скорост по-голяма от скоростта на светлината.
Ако обитателите на Арк бяха прави, щеше да мине доста време, докато душата й пристигне при нея.
Дариа отиде до прозореца и вдигна глава към облачното небе на Опал. Почувства се самотна и много далеч от дома си. Искаше й се да може да зърне Ригел, най-близката супергигантска звезда на Сентинел Гейт, но облачната покривка беше непрогледна. Беше самотна и раздразнена. Ханс Ребка може би имаше ведър характер и се бе заинтересувал от нея — беше видяла искра в очите му, — но тя не беше дошла толкова отдалеч, за да позволи да се осуетят всичките й планове по каприза на някакъв бюрократ от един изостанал свят.
При това положение беше по-добре да се разходи около слинга, отколкото да остане затворена в ниското клаустрофобно здание. Дариа излезе навън и установи, че беше започнало да ръми. При тези метеорологични условия изследването на слинга пеша щеше да е трудно — повърхността представляваше туфи от острица и папрат върху лека и рохкава почва, свързана от корени и плетеница от пълзящи растения.
У дома през цялото време ходеше боса и голите й палци бяха свикнали да се захващат за здравите пълзящи растения. Дариа се наведе и свали обувките си.
Извън района на космодрума почвата стана още по-неравна, а ходенето по-трудно. Но тя се нуждаеше от раздвижване. Беше изминала цял километър и се бе настроила да ходи дълго, когато от един гъст храст на няколко метра от нея се чу свирепо съскане. Върховете на растенията се огънаха надолу и полегнаха под тежестта на нечие голямо невидимо туловище.
Дариа се стресна и отскочи назад, притискайки се плътно към влажната почва. Ходенето бос — или по-скоро изобщо ходенето — неочаквано се бе оказало много лоша идея. Тя забърза назад към космодрума и взе една въздушна кола. Имаше ограничен пробег, но с нея можеше да отиде отвъд края на слинга и да хвърли едно око на океана на Опал.
— Не трябва да се безпокоите — каза техникът, който й даде колата. Той настояваше да й покаже как да използва пулта за управление, но Дариа беше сигурна, че може сама да се оправи. — Тя никога не прави нищо лошо на брега. При заселването на планетата хората не са докарали никакви опасни видове. Тук няма и нищо отровно. Вие сте в пълна безопасност.