— Ние сме длъжни да обясним на хората шансовете за оцеляване — продължи той, — макар че не бива да се поставяте в ролята на техни бавачки. Ако те решат да дойдат тук, след като са запознати с опасностите, ние нямаме право да ги спираме.
Изглежда, Пери не го слушаше. Той се оглеждаше, мръщеше се, току поглъщаше нагоре към небето, а после към земята и към далечната линия на хълмовете.
— Няма начин това да може да се случи. Знаете го — каза той. Гласът му звучеше объркано. — Къде отива всичко това?
— Какво е „всичко това“, което „отива“? — Ребка беше готов да спори.
— Енергията. Приливните вълни носят енергия… от Мандъл и Амарант, от Гаргантюа. И никоя от тези енергии не се проявява навън. Това означава, че съществува някакъв свръхмощен вътрешен акумулатор…
Той беше прекъснат от блясъка на червено зарево на запад. Двамата мъже погледнаха нататък и видяха, че в далечните планини между тях и залязващата сфера на Мандъл се бе появила линия от тъмни, разпростиращи се по целия фронт фонтани, които бълваха огън.
Секунди по-късно се чу и звукът. Земният трус последва след малко, но животните не го изчакаха. При първия ярък блясък те се втурнаха към водата, движейки се много по-бързо, отколкото Ребка си представяше, че е възможно.
— Избухнаха! Сега ще полетят камъни! — Пери крещеше през гръмотевичния грохот. Той посочи димящите кратери. — Разтопената лава, лесно можеше да стигне до нас. Хайде!
Той затича към Умбиликал, докато Ребка още се колебаеше. Линията на изригванията беше странно правилна, всеки трети връх избухваше. Той погледна бързо на другата страна… Беше ли водата сигурно убежище? Не можа да си отговори на този въпрос и последва Пери. Земята започна да се люлее, да се издига и снишава така, че той едва пазеше равновесие. Почувства, че трябва да намали скоростта, докато светещата изхвърлена маса от полуразтопена скала с размери на въздушна кола падаше и цвъртеше на двадесет метра от него.
Пери беше вече в капсулата в основата на Умбиликал и държеше долния входен люк широко отворен.
Ребка се хвърли през него с главата напред, рискувайки достойнството си за сметка на бързината.
— Добре. Вътре съм. Тръгвайте!
Пери се спусна по стълбата към кабината за управление и наблюдение и колата се понесе нагоре, преди Ребка да се е изправил и огледал за наранявания. Вместо да затвори люка и да последва Пери, той се обърна и го остави отворен около една стъпка, после надникна навън.
Върху площта, която току-що бяха напуснали, продължаваха да падат свистящи парчета скала и лава. Когато лавата заля храстите и сухата земя, лумнаха пламъци. Той чу случайни парчета да се удрят хаотично в Умбиликал над и под тях. Те не можеха да нанесат на капсулата никаква вреда, освен ако някое не влезе през полуотворения люк. Той обаче щеше да има достатъчно време да го види и да затвори.
Най-уязвими на планетата бяха въздушните коли. Те стояха подредени в права линия в основата на Умбиликал, построени от хора и докарани от Опал за използване на място. Докато Ребка наблюдаваше какво става, димящо парче скала профуча към горния край на една от тях. Когато то отскочи настрана, без да я повреди, Ребка разбра, че колите са под защитен лист от прозрачен материал, като онзи, на Строителите… свален вероятно от Междинната станция.
Той погледна към хоризонта. От сегашната им височина от двеста-триста метра можа да обгърне с поглед Куейк. Повърхността на планетата беше в пламъци. По цялото протежение до далечните върхове избухваха малки огньове. Издигащият се пушек донесе до ноздрите му остра миризма, смолиста и ароматична. Земята под него трептеше от топлина, обвита в пелена от прах.
Беше ясно, че източникът на бедствие е ограничен до единичната линия от вулкани, които лежаха между тях и светещият ниско на запад диск на Мандъл. Над всеки трети връх се виеше тъмна струйка пара и се издигаше чадър от пушек. Но силата на изригванията започна да намалява. Вече не излизаха червено-оранжеви облаци от дим, във въздуха летяха по-малко камъни. Тревопасните отдавна бяха изчезнали, вероятно скрити в дълбините на езерото. Те знаеха кога да излязат отново.
Пери беше изоставил пулта за управление и беше клекнал до Ребка. Движението на колата нагоре по Умбиликал беше престанало.
— Добре — Ребка се приготви да затвори люка. — Убедих се. Няма да настоявам за разрешение хора да идват на Куейк по време на летния прилив. Да се махаме оттук. Връщаме се на Опал.