Глава 8
Моментът на настъпване на смъртта. Целият живот минава като на филмова лента пред очите ти.
Дариа Ланг усети напора на вятъра точно когато колелата на въздушната кола докоснаха земята за втори път. Видя удара на дясното колело… почувства излизането на машината от пистата… и разбра, че колата се преобръща. Чу скърцането на покривните панели и неочаквано тъмната земя префуча на една стъпка над главата й. Рядката кал я обля и я задави. Светлината изчезна и тя остана в пълна тъмнина.
Болката от врязалите се в гърдите й обезопасителни колани избистри ума й. Почувства се измамена.
Може би животът я напускаше? Ако беше така, о, какъв жалък край! Единственото, за което си мислеше в този миг, беше Сентинел. Как не успя да го разбере и да проникне в неговата древна тайна, да научи какво се е случило със Строителите. Нима всичките години на изследователски пътувания ще бъдат смачкани като буболечка в калта на една скапана малка планета?
Като буболечка. При тази мисъл се почувства виновна.
Защо?
Тогава осъзна, че виси на предпазните колани с главата надолу. Трудно беше да се мисли в това положение, но трябваше да го стори. Беше жива! Върху носа и в очите й капеше някаква течност, която ужасно щипеше, но беше твърде студена, за да е кръв. Но какво бе състоянието на другите двама, Атвар Х’сиал и Д’жмерлиа? „Не и буболечки — помисли си тя. — Всъщност те бяха по-малко буболечки и от нея. Разумни същества. Засрами се, Дариа Ланг!“
Беше ли ги убила със своето скапано пилотиране?
Дариа проточи врат и се опита да погледне зад себе си. Нещо не беше в ред с врата й. По врата и лявото й рамо премина топла вълна още преди да се обърне. Не можа да види нищо.
— Д’жмерлиа? — нямаше смисъл да вика Атвар Х’сиал. Дори ако сикропеанката можеше да я чуе, тя не можеше да й отговори. — Д’жмерлиа?
Никакъв отговор. Чу човешки гласове отвън. Викаха ли я? Не, викаха се един друг… Трудно бе да се чуе от воя на вятъра.
— Не мога да го направя по този начин — мъжки глас. Горната част е счупена. Ако тази подпора подаде, тежестта ще им смачка черепите.
— Във всички случаи са обречени — и една жена. — Вижте как са ударени. Корпусът е сплескан. Да почакаме ли да дойдат крановете?
— Не. Чух глас. Осветете. Ще вляза вътре.
Светлина! Дариа изпадна отново в паника. Тъмнината около нея беше пълна, по-тъмно от среднощна доба, тъмно като пирамидата в сърцето на Сентинел. По това време на годината на Опал непрекъснато има дневна светлина от Мандъл или от неговия спътник, Амарант. Защо не може да вижда?
Тя се опита да сдържи сълзите си, но не успя. Вдигна дясната си ръка да ги избърше. Лявата й ръка сякаш беше изчезнала… Не я усещаше, нямаше никаква реакция, само болка в рамото, когато се опита да я премести.
От разтриването очите още повече я засмъдяха. Все още не можеше нищо да види.
— Господи, каква каша! — беше отново мъжът. Пред нея имаше съвсем мъждукаща светлина, като факла, гледана през затворени очи. — Али, тук са трима… струва ми се. Двама извънземни, притиснати един в друг. Навсякъде телесна течност от буболечки. Не знам кое какво е и не смея да ги пипна. Изпрати сигнал за помощ. Виж дали можеш да намериш някого около космодрума, който разбира от анатомия на извънземни.
Чу се слаб неясен отговор.
— По дяволите, не знам — гласът беше по-близо. — Нищо не помръдва… Може би всички са мъртви. Не мога да чакам. Целите са покрити с черно масло. Една искра, и ще станат на чипс.
Далечен, неясен говор. Повече от един човек.
— Няма значение — гласът беше точно до нея. — Трябва да ги измъкнем навън. Някой да дойде да помогне.
Ръцете, които я хванаха, бяха внимателни, но когато я стиснаха за рамото и за врата, тъмнината пред взора й беше разкъсана от галактически фойерверки. Тя изпищя, но звукът, който излезе, приличаше повече на мяукане на коте.
— Чудесно! — ръката върху рамото й се премести и я стисна силно.
— Жива е. Успях. Дръж здраво.
Дариа беше измъкната, с лице върху кална плетеница от корени и смачкани стебла от папрат, с натъпкана в устата топка със слузест и противен вкус. Тя се задави. Когато един корен се заби в счупената й ключица, през ума й внезапно премина мисълта: Не си заслужава да оставам в съзнание за такова унижение!
Тъмнината я обгърна. Време беше да престане да се бори. Време беше да почива, да потъне в успокояваща тъмнина.
Трябваше й цял ден, докато разбере, но най-после беше сигурна — диалогът между човек и сикропеанец бе невъзможен без помощта на Д’жмерлиа или друг ло’фтиански посредник, но комуникация беше осъществима. И тя можеше да предаде много неща.