Докато Д’жмерлиа говореше, Атвар Х’сиал правеше енергично знаци на Дариа да излети. Буреносните облаци бяха покрили застрашително половината небе. Дариа посочи с пръст нагоре после разбра, че ехолокацията на сикропеанците не може да „засече“ нищо на такова разстояние. Дори с невероятните си очи, светът на Атвар Х’сиал беше ограничен до сфера с диаметър не повече от сто метра.
— Времето е лошо нататък, на изток.
— Тогава летете на запад — каза Д’жмерлиа. — Или на север, или юг. Но летете — ло’фтианецът се беше свил на пода на въздушната кола, докато Атвар Х’сиал беше навела глава до страничния прозорец. Сляпото й лице сякаш бе загледано в нищото.
Дариа излетя рязко нагоре и се насочи към по-светлите облаци вляво. Ако се издигне над тях, колата ще може да кръжи в продължение на часове.
Колко? Тя не изпитваше желание да научи. По-добре да продължи да се изкачва, да се отдалечи от бурята и да намери тихо местенце, където може да ги остави близо до края на слинга.
Два часа по-късно се наложи да се прости с тази идея. Бурята се простираше на огромна площ и силата на ветровете не намаляваше. Бяха отлетели до края на слинга и продължиха далеч зад него в търсене на удобно за кацане място, но не намериха такова. Нещо по-лошо — тъмната маса на гръмотевичната буря ги преследваше. Повече от три четвърти от хоризонта беше покрит с плътна сива маса. Радиото на колата предаде съобщение на метеорологичната служба за буря от пета степен, но не си направи труда да уточни района. Мандъл беше залязъл и те летяха само на дневната светлина на Амарант.
Тя се обърна към Атвар Х’сиал:
— Не можем вечно да кръжим, а аз не искам да оставя нещата за последната минута. Имам намерение да се издигнем по-високо, в слоеве, където бурята не се усеща. После ще останем над нея и ще се върнем по пътя, по който дойдохме. Най-доброто място за приземяване е онова, от което излетяхме.
Когато Д’жмерлиа предаде съобщението й на Атвар Х’сиал тя кимна замислено. Бурята не беше страшна за сикропеанците… може би защото не можеха да видят препускащите черни облаци. Техните тревоги по-скоро бяха свързани с Джулиъс Грейвс.
Докато летяха, Атвар Х’сиал изложи чрез Д’жмерлиа цялостния си план. Веднага щом капитан Ребка се върне, ще научат на кого е разрешено да отиде на Куейк. Ако им е отказано, ще продължат към Куейксайд с въздушна кола, чийто наем вече е платен. Тя се намираше на малко летище на друг слинг, недалеч от космодрума на Старсайд. За да достигнат до него, ще наемат местна кола, чиято далечина на полета е толкова ограничена, че Ребка и Пери никога не биха допуснали, че възнамеряват да стигнат чак дотам.
Атвар Х’сиал и преводачът й Д’жмерлиа без затруднения можеха да уредят всичко това. Онова, което не биха могли да направят, единствената задача, която без Дариа Ланг беше неосъществима, бе да вземат капсула на Умбиликал.
Тя изложи своите съображения. Дариа слушаше с половин ухо, като се мъчеше да надмогне бурята. Никой сикропеанец преди нея не беше посещавал Опал. Появата на такъв на Куейксайд, опитващ се да се качи на капсула на Умбиликал, щеше да повдигне много въпроси. Нямаше да й се даде достъп, без да се проверят разрешителните, а това щеше да ги отведе обратно при Ребка и Пери.
— Но вие — каза Д’жмерлиа — веднага ще получите разрешително. Вече сме ви приготвили необходимите документи — нагънатата повърхност на хоботчето на Атвар Х’сиал малко се изправи. Тя се наведе над Дариа и събра предните си крайници като за молитва. — Вие сте човек… и сте жена.
Сякаш това щеше да помогне. Дариа въздъхна. Пълната комуникация между видовете може би бе невъзможна. Тя им беше казала три пъти, но сикропеанката, изглежда, не можеше да възприеме мисълта, че при хората жените не са неоспорим авторитет и доминиращ пол.
Дариа насочи колата нагоре. Бурята си я биваше. Те трябваше да бъдат над и отвъд гръмотевичните мълнии, преди да започнат да се спускат и въпреки стабилността и мощността на въздушната кола, тя не изпитваше удоволствие от задачата, която й предстоеше.