— Ние знаем правилната последователност от манипулации за издигане по Умбиликал — продължи Д’жмерлиа.
— След като ни осигурите достъп до капсулата нищо не може да ни спре да отидем на Куейк.
Тези думи бяха предназначени да окуражат Дариа и да премахнат всякакви тревоги. Странно, но те имаха обратен ефект. Тя се зачуди. Сикропеанката беше пристигнала на Опал след нея… и въпреки това вече имаше подготвени фалшиви документи? И знаеше всичко за правилната последователност от манипулации за Умбиликал. Кой й ги беше дал?
— Кажи на Атвар Х’сиал, че ще трябва да си помисля, преди да взема окончателно решение.
Да помисли и научи малко повече, преди да се съгласи, на каквото и да е пътуване с Атвар Х’сиал до Куейк. Извънземната, изглежда, знаеше всичко за Добел.
Освен, може би, за опасностите от бурите на Опал.
Те се спускаха. Турбуленцията ставаше застрашителна. Дариа почувства страхотната сила на вятъра върху колата. Тя се молеше системата за автоматично стабилизиране и приземяване да са по-надеждни. Тя не беше суперпилот.
Атвар Х’сиал и Д’жмерлиа бяха доста спокойни. Може би съществата, независимо колко далечни потомци бяха на летящи прародители, гледаха по-оптимистично на пътуването по въздух.
Дариа сигурно никога нямаше да свикне с това. Стомахът й се беше свил на топка. Бяха сред облаците и се спускаха в дъждовна буря с такава скорост, каквато нито беше практикувала, нито беше чувала на Сентинел Гейт. С видимост под сто метра и никакви ориентири тя трябваше да разчита на радиофаровете на автоматичната система за насочване на Старсайд.
Ако изобщо работеше в такъв порой.
През предното стъкло не се виждаше нищо, освен плющящия дъжд. Спускаха се дълго… много дълго. Тя стоеше пред пулта за управление и се взираше в уредите. Височина — триста метра. Разстояние до радиофара — два километра. Сигурно до приземяването оставаха секунди. Но къде беше космодрумът?
Дариа вдигна глава от пулта и след две секунди зърна светлините на пистата. Бяха точно където трябва, точно пред пистата. Тя намали скоростта и се насочи към светещата линия. Колелетата за миг докоснаха пистата. Тогава силен насрещен вятър подхвана колата, повдигна я и я отнесе отново нагоре и настрани.
Всичко ставаше като на забавена лента.
Колата падна. Тя видя как едното крило заора в мократа хлъзгава почва…
… видя дълбока, неравна и изкривена бразда… чу удара, който разчупи колата на две…
… почувства първото странично премятане…
… и разбра, съвсем сигурно, че най-добрата част от приземяването беше приключила.
Дариа нито за миг не изгуби съзнание. Беше толкова убедена в този факт, че след малко умът й имаше обяснение за ставащото. То беше много просто — всеки път, когато дори за момент затвореше очи, някак си гледката се променяше.
Първо мъката и възмущението от влаченето по мократа, неравна почва. Всъщност нямаше никаква гледка, защото беше изгубила зрението си.
(Мигане)
Тя лежеше по гръб, а някой, наведен над нея, миеше с гъба главата й.
— Брадичка, уста, нос — изреди някакъв глас. — Очи. И ужасна болка.
— Прилича на трансмисионна течност — не говореше на нея. — Няма проблем, не е отровна. Можеш ли да обслужиш другите?
— Да — каза друг глас, — но онова, голямото същество, има пукнатина на черупката. Цялото е в масло и не можем да го зашием. Какво да правя?
— Може би трябва да го залепиш? — един тъмен силует се отдалечи от нея. Студени дъждовни капки падаха върху горящите й очи.
(Мигане)
Зелени стени, бежов таван, съскане и бръмчене на помпи. Компютърно управлявано венозно преливане в лявата й ръка, конзолно закрепена към тялото й с метална скоба система. Беше й топло и удобно, просто чудесно.
„Неоморф — каза един далечен глас в мозъка й. Вливан от компютъризирана апаратура, когато телеметричният датчик покаже, че има нужда от него. Силен. Създаващ силна зависимост. Ограничено използван на Сентинел Гейт. Само при контролирани условия с обратни епинефринни реакции.“
„Глупости — възрази тя. — Чувствам се чудесно. На Фемъс Съркъл наистина знаят как да използват дрога. Браво на тях.“
(Мигане)
— По-добре ли се чувствате?
Тъп въпрос. Изобщо не се чувстваше добре. Очите я боляха, ушите я боляха, зъбите я боляха, пръстите на краката я боляха. В главата й бръмчеше, пробождаше я болка, която започваше близо до лявото ухо и стигаше чак до края на ноктите. Но тя позна гласа и отвори очи. До леглото й като изневиделица се появи мъж.