Мандъл се извисяваше в небето. Докато го наблюдаваше, той се спусна зад екраниращата маса на Опал. Блестящият полумесец с всяка секунда ставаше все по-малък и по-малък. По това време на годината имаше само частично затъмнение, но то беше достатъчно да промени спектъра на светлината. По-червените тонове на Амарант оцветяваха ландшафта. Повърхността на Куейк се превърна в пейзаж, залят от огнената светлина на подземните недра.
В този момент Дариа долови първия признак на летния прилив. Задавено буботене изпълни въздуха като мъчително хъркане на спящ великан. Земята потрепери. Тя почувства трепване и приятно потръпване под краката си.
— Професор Ланг — каза Д’жмерлиа зад нея. — Атвар Х’сиал ви напомня, че ни чака доста път, а времето ни е малко. Ако може, да тръгваме…
Дариа разбра, че още не бе направила първата си крачка върху повърхността на Куейк, а Атвар Х’сиал и Д’жмерлиа все още стояха на стълбата на капсулата. Дариа се отмести, сикропеанката мина покрай нея и застана неподвижна. Широката й глава се полюляваше. Д’жмерлиа отиде до нея и се сви под предната част на черупката й.
Дариа наблюдаваше как приличните на рогове уши „опипаха“ пейзажа. Какво „видя“ Атвар Х’сиал, когато преслуша Куейк? Какво „чуха“ тези изключителни органи за обоняние, на които всяка молекула от въздуха можеше да разкаже по една история?
Те описваха света такъв, какъвто го възприема и ехолокаторът, макар че данните от него най-често са неудовлетворителни. Най-добрата аналогия, която Дариа можеше да направи за такъв вид „зрение“, беше за човек, стоящ на морското дъно на място, където водата е мътна, а светлината — много слаба. Всичко е безцветно с видимост само няколко десетки метра.
Но аналогията не беше съвсем подходяща. Атвар Х’сиал беше чувствителна към широка гама звукови честоти и определено можеше да регистрира далечното буботене на вулканите. На тези сигнали липсваше финото пространствено разделение, улавяно от сонара, но те все пак бяха определени сензорни сигнали.
Имаше и други фактори, може би дори други сетива, за които Дариа само смътно се досещаше. Например в момента сикропеанката вдигаше единия си преден крайник и сочеше към близката далечина. Усещаше ли тя с обонятелните си органи всяка миризма? Разказваха ли й по една история довеяните от вятъра далечни аромати?
— Тук има животни — преведе Д’жмерлиа. — И крилати същества. Това предполага възможен метод за оцеляване по време на летния прилив, неспоменат от коменданта Пери. Ако останат в сянката на Мандъл върху Куейк и са нависоко, те могат да се спасят.
Дариа можа да види летящите същества в същия този момент. Бяха дълги половин метър, с тъмни тела и ефирни, прозирни крила, сигурно твърде нежни, за да могат да оцелеят при турбуленцията на летния прилив. Далеч по-вероятно бе те вече да бяха снесли яйцата си и през следващите няколко дни да измрат. Но Атвар Х’сиал беше права за едно нещо — имаше много факти относно Куейк, които хората не знаеха или Макс Пери беше премълчал.
Ентусиазмът отново я завладя — това беше цяла планета, свят със собствено сложно биологично равновесие, стотици милиони квадратни километри суша и малки езера, непохитени от хора или друг интелект, чакащи да бъдат проучени. Там беше възможно съществуването на безкрайно разнообразие, за изследването и изучаването, на което щеше да е нужен цял човешки живот.
„Правилно — нашепна й един вътрешен глас, — но ние нямаме на разположение цял човешки живот. Ще трябва да изследваме планетата за осемдесет часа и да се махнем.“
Дариа остави Атвар Х’сиал да извършва своето незрящо сканиране на ландшафта и отиде при основата на Умбиликал и редицата въздушни коли. Бяха осем, разположени под навес от защитен материал. Площадката, на която стояха, беше свързана с въжета от силициева нишка към самия Умбиликал и при летния прилив щеше да се вдигне с него.
Дариа се качи в една кола и огледа командния пулт. Както й беше казала Атвар Х’сиал колата беше човешко дело, подобна на използваната от тях на Опал. Беше заредена и Дариа можеше да лети с нея без проблем — при тази мисъл трепна от спомена, — стига да не попаднат на буря като последната, която ги беше помела.
Тя протегна ръка да провери силата на вятъра. В момента не беше по-силен от лек бриз, нищо тревожно. Дори при въздушни ями видимостта беше най-малко три или четири километра. Това беше повече от достатъчно за безопасно кацане и те можеха да се издигнат високо, ако забележат пясъчна буря.