По нейно настояване Атвар Х’сиал и Д’жмерлиа се качиха в колата и се приготвиха за полет. Дариа веднага излетя и се насочи към височина, която щеше да ги спаси от всяка турбуленция. Д’жмерлиа се настани отпред в колата до нея. Когато летяха над Опал, Дариа му беше обяснила как се управлява и ако се наложи, той може би щеше да се справи с пилотирането. Но очевидно той никога не би си помислил да опита без разрешението на Атвар Х’сиал.
Дариа направи опит да разговаря с него, но не успя. Очакваше, че той може би ще се държи различно с нея след разговора, когато се възстановяваха от катастрофата. Грешеше. В присъствие на Атвар Х’сиал той отказваше да извършва самостоятелни действия и през първите три часа на пътуването говореше само по нейно нареждане.
Но на четвъртия час Д’жмерлиа направи спонтанен самостоятелен ход, без да му бъде внушен от неговата господарка. Той неочаквано се изправи и посочи:
— Там! Горе!
Летяха на автопилот на двадесет хиляди метра в атмосферата на Куейк, недостижими за бурите долу. Дариа не беше поглеждала нагоре. Тя разгледа повърхността, използвайки видео сензорите на колата. При максимална разделителна способност видя много доказателства за живот на Куейк. По осеяните с езера хълмове се виждаха големи стада животни с бели гърбове, напускащи планините и насочващи се към водата така упорито и неотклонно, както оттегляща се вълна. Дариа наблюдаваше как тяхната компактна маса се раздвоява и разкъсва около голите ридове и масивни скали. Няколко километра по-нататък хълмистата местност свърши и тя съзря виещи се тъмнозелени линии, следващи каменисти речни дъна. Пресъхнали потоци изведнъж свършваха в непроницаеми отгоре долинки с неизвестна дълбочина, обрасли с гъста растителност.
При думите на Д’жмерлиа, Дариа погледна нагоре, а той се наведе над рамото й и посочи с тънка, многоставна ръка синьо-черното, изпъстрено със звезди небе.
Атвар Х’сиал изсъска.
— Друга кола — преведе Д’жмерлиа. — Преследва ни нагоре по Умбиликал и се движи много по-бързо от очакваното.
Движещата се светлина беше точно над тях и следваше тяхната траектория, но на много по-голяма височина. Тя бързо ги изпреварваше. Дариа остави колата на автопилот и включи сензора с голямо увеличение, за да разгледа по-отблизо новопоявилия се обект.
— Не — каза тя след малко, — това не е въздушна кола. Тя включи малкия бордови компютър да изчисли траекторията. — Много е високо и се движи много бързо. И изглежда… става по-ярка. Това не са светлини на въздушна кола.
— Тогава какво е?
— Космически кораб. Яркото светене означава, че навлиза в атмосферата на Куейк — Дариа проследи данните от компютъра, които даваха крайната траектория на другия кораб. — По-добре да намалим за малко и да помислим какво да правим.
— Не — мислите на Атвар Х’сиал прозвучаха като протест от устата на Д’жмерлиа.
— Зная, и аз не искам — отвърна Дариа, — но сме длъжни, освен ако ти знаеш нещо, което не ми е известно. Компютърът се нуждае от данни за още няколко точки от траекторията, за да бъде съвсем сигурен, но вече изписва предварителните резултати. Корабът слиза. Аз не зная кой е в него, но той ще се приземи точно, където не трябва — на няколко километра от нашата цел.
Здрач на Куейк — ако неочакваното и зловещо настъпване на нощ, червена като драконова кръв, може да оправдае такова определение.
Мандъл щеше да изгрее след три часа. Амарант се намираше ниско на хоризонта. Неговото червендалесто лице бе закрито от прашни облаци. Единствено Гаргантюа блестеше в цялото си великолепие, опасана с мраморни ленти в оранжево и червеникаво оранжево-розово.
Въздушната кола стоеше на равна чакълеста площадка, готова бързо да отлети. Дариа Ланг беше я приземила между два малки водни басейна на площ, означена на картата като щедро осеяна с миниатюрни сладководни езерца.
Картата ги беше излъгала най-малкото в едно отношение. Атвар Х’сиал се наведе до едно от езерцата и шумно засмука вода през хобота си. Д’жмерлиа тутакси я обяви за годна за пиене. Дариа опита от същото езерце, изплю водата с отвращение и се зачуди на сикропеанския метаболизъм. Водата беше тръпчива и горчива, наситена със силни основи. Тя не можеше да я пие и трябваше да разчита на запасите в колата.
Дариа се върна при колата и се приготви да поспи. Въпреки автопилота, пътуването я беше уморило до смърт. Колкото и да изглеждаше безопасна планетата, тя не се реши нито за момент да намали вниманието си. Дори и сега, най-сетне свободна да си почине, Дариа не можеше да го направи.
Имаше твърде много за гледане и твърде много за обмисляне.