Според Пери с наближаването на летния прилив Куейк трябваше да е ад. Земната кора трябваше да се тресе и разпуква, повърхността да пламти, обгърната от огнени езици, растенията да се сбръчкват и умират в изгарящия и почти непоносим въздух. Животните трябваше отдавна да са мъртви или заспали летаргичен сън, заровени дълбоко в тинята.
Вместо това, тя можеше да диша и да ходи в сравнително нормални условия. Навсякъде около нея кипеше живот. Дариа опъна навън походното си легло, близо до едно езерце, в сянката на гъсталак от хвощ. Тя чуваше животни да припкат през гъсталака, без да обръщат внимание на нейното присъствие. Почвата до водата беше на решето от дупки с различна големина, в които малки животинки се бяха скрили под повърхността. Когато далечният тътен на вулканите замря, Дариа чу как те ровят в сухата земя.
Но беше много топло, признаваше го. Изчезването на Мандъл от небето не беше донесло голямо облекчение. Костюмът й беше мокър от пот, вадички се стичаха по врата й.
Дариа лежеше на походното си легло. Макар че Куейк изглеждаше достатъчно безопасен, тя се тревожеше за онова, което трябваше да направят след това. Космическият кораб вероятно беше от Опал и бе изпратен да ги върне обратно там. Ако продължат да изследват планетата, може би щяха да ги хванат и да ги принудят да напуснат Куейк. Но ако не го сторят, нямаше да постигнат целта си.
Докато размишляваше над проблема, Атвар Х’сиал я изненада, като дойде и й предложи храна от Опал и бутилирана вода. Дариа ги взе и й благодари с кимване. Това беше общоприет жест. Сикропеанката кимна в отговор и се оттегли във въздушната кола.
Докато ядеше, Дариа се чудеше за двамата си спътници. Не ги беше видяла да се хранят. Може би подобно на хората от други светове на Съюза, те смятаха храненето за интимна дейност. Или може би приличаха на костенурките на Опал, които, според обслужващия персонал на космодрума на Старсайд, можели да изкарат цяла година само на вода. Но тогава защо Атвар Х’сиал се сети да нахрани нея човека от групата?
Легнала на походното легло, тя издърпа непромокаемия чаршаф до брадичката си и загледа небето над нея. Звездите се движеха толкова бързо — на Сентинел Гейт, с неговия тридесет и осем часов ден, завъртането на звездния свод беше почти незабележимо. В коя посока в пространството се намираше нейният роден свят? Тя не можеше да се ориентира сред непознатите съзвездия. Натам… или нататък… Мислите й се отклониха към звездите. Дариа с усилие върна мислите си към настоящето. Предстоеше й да вземе решение.
Трябва ли да продължат към мястото, което нейните изчисления сочеха като център на активността на летния прилив? Можеха да отидат, макар да знаеха, че и други също ще бъдат там. Или трябваше да се върнат и да чакат. Или да минат само част от пътя, да спрат за малко…
Да минат част от пътя, да спрат…
Дариа Ланг заспа дълбок сън без сънища, толкова дълбок, че шумът и вибрациите наблизо не я събудиха.
Настъпи зората, после денят премина и отново настана нощ, след това отново ден с ярка светлина. Звуците от заравящите се в почвата животни бяха престанали. Опал и Куейк бяха направили две пълни завъртания един около друг, преди Дариа да се събуди.
Тя бавно се разсъни на светлината на Амарант. Денят преваляше. Мина цяла минута, преди да осъзнае къде се намира, и втора, преди да се почувства готова да седне и да се огледа.
Атвар Х’сиал и Д’жмерлиа никъде не се виждаха. Въздушната кола я нямаше. Под непромокаема завивка близо до леглото имаше купчинка храна и някои неща. От хоризонт до хоризонт нищо друго не подсказваше, че е имало хора или извънземни.
Тя застана на колене и затърси съобщение. Не намери нито бележка, нито някакъв знак. Нищо, което можеше да й помогне, освен няколко контейнера с храна и вода, миниатюрен сигнал-генератор, пистолет и джобно електрическо фенерче.
Дариа погледна часовника си. Още девет добелени дни. Седемдесет и два часа до най-силния летен прилив. А тя беше захвърлена на Куейк, самичка, на шест хиляди километра от сигурността на Умбиликал…
Паниката, в която беше изпаднала при първото й напускане на Сентинел Гейт, отново стегна сърцето й.
Глава 13
Целият хоризонт светеше в оранжево, горяща земя отразена от прашни облаци. Докато гледаха, на не повече на километър от тях лумна нов тъмночервен пламък. От него се издигнаха стълбове пушек. Скоро той се разпростря от земята до небето. Когато от кратера изригна лава, той се обърна към Ами.