Заключение — ако умре, няма да е от глад, жажда или излагане на слънце и студ.
Голяма утеха, няма що. Смъртта щеше да бъде по-непосредствена и много по-ужасна. Въздухът беше горещ и непрекъснато ставаше все по-горещ. С всяка изминала минута тя чувстваше земята под себе си да мърда като спящ великан, който не може да се намести удобно. Най-лошо от всичко беше вкочаняващият вятър, носещ фина бяла прах, която влизаше в очите и придаваше на всичко неприятен метален вкус. Маската и въздушният филтър осигуряваха само частична защита.
Тя отиде до брега на езерото и в тъмната вода видя зловещото отражение на Гаргантюа. С всеки час планетата сякаш ставаше по-ярка и по-подпухнала. Все още беше далеч от най-малкото разстояние до Мандъл, но поглеждайки нагоре, вече можеше да види нейните три големи луни да се движат около нея по странно пертурбирани орбити. Дариа почти чувстваше силите, с които Гаргантюа, Мандъл и Амарант дърпаха спътниците в различни посоки. Същите гравитационни сили действаха и върху Куейк. Планетата, на която се намираше, изпитваше ужасен натиск. Нейната повърхност сигурно беше пред разпад.
Защо Атвар Х’сиал я беше оставила, а й бе осигурила храна и защита, след като летният прилив щеше да я ликвидира?
Случилото се сигурно имаше обяснение. Тя трябваше да помисли.
Дариа клекна до водата и заоглежда за място, частично защитено от носещия се прах. Ако Атвар Х’сиал беше искала да я убие, би могла да го стори много лесно, докато тя спеше. Но я беше оставила жива. Защо?
Защото й беше необходима жива. Сикропеанката не искаше намесата й в интригата, която беше организирала в момента, но щеше да има нужда от нея по-късно. Може би за нещо, което знаеше за Куейк и за Строителите. Но какво? Нищо, за което Дариа можеше да си представи.
Но въпросът може да се постави и по друг начин. Какво мисли Атвар Х’сиал, че Дариа знае?
Дариа не можа да направи никакво разумно предположение, но в момента не се нуждаеше от отговор. Според нея причините за действията бяха по-малко важни от самите действия. Важното беше, че тя бе оставена тук на студено съхранение — или на горещо съхранение — за неопределено време. Някой може би щеше да се върне за нея. И ако не вземеше мерки, тя бързо щеше да загине.
Но това нямаше да се случи. Тя нямаше да допусне да се случи.
Дариа се изправи и огледа околността. Веднъж вече беше станала жертва на Атвар Х’сиал, когато уреди пътуването нагоре по Умбиликал. Това щеше да бъде последно.
Езерото, до което стоеше, беше най-високото от половин дузина свързани един с друг водни басейни. Беше може би по-малко от сто метра широко и четиристотин дълго. Оттокът до най-близкия басейн, на четиридесет стъпки от нея, се извършваше чрез малък водопад, висок един или два метра.
Тя огледа бреговата линия за някакъв подслон. Съдейки от времето, той би могъл да се окаже нещо много важно. Вятърът се засилваше, финият пясък проникваше във всяко отворено пространство… включително и в порите й. Усещането не беше приятно.
Къде, къде да се скрие, къде да намери убежище? Решимостта й да оцелее — а тя имаше намерение да живее! — нарасна неимоверно.
Дариа изчисти финия талк от ръцете и тялото си. Земните трусове бяха по-далечна заплаха, за момента най-голямата опасност представляваше този досаден, носен от силния вятър прах. Трябваше да се спаси от него. Но не беше ясно, дали може да се скрие някъде.
Какво правят местните животни?
Въпросът изникна в ума й, докато гледаше към езерния бряг, осеян с дупки, издълбани по всяка вероятност от животни. По това време на годината формите на живот на Куейк не оставаха на повърхността. Те се скриваха под земята или още по-добре — под водата. Тя си спомни големите стада от белогърби животни, устремени към езерата.
Можеше ли и тя да направи същото? Дъното на алкалното езеро не беше привлекателна перспектива, но поне щеше да я спаси от праха.
Само че тя не можеше да оцелее на езерното дъно — трябваше да диша. Нямаше начин да отнесе долу запас от въздух.
Дариа нагази в езерото, докато водата достигна до коленете й. Беше приятно топла. Когато навлезе в по-дълбокото, температурата стана малко по-висока. Съдейки по наклона на дъното, в средата на басейна водата щеше да стигне над главата й. Ако влезе навътре, докато водата стигне до шията й, уплътненията на маската и въздушния филтър щяха да бъдат под нивото и само главата й щеше да бъде над него. Това щеше да я спаси от праха.