Но колко часа би могла да стои така? Не и достатъчно дълго.
Това беше решение, което не решаваше нищо.
Дариа заразглежда веригата от езера, които се спускаха от едно скално стъпало на друго. Първият водопад падаше от два метра, после водата продължаваше през серия от няколко малки бързеи, течащи по гладки каменни улеи, които се изливаха в най-голямото езеро. Тук, на по-долното ниво, наситеният с прах вятър беше по-силен.
Тя продължи да върви. Езерото беше с формата на елипса, най-малко триста метра широко и може би петстотин дълго. Неговият отток беше по-голям, а на водопада, който чу, поне четиридесет крачки.
Когато стигна бучащия водопад, Дариа видя стена от вода, висока три метра, да пада почти вертикално в следващото езеро от веригата. От падащата вода се образуваха пръски, които замъглиха маската й, но измиваха част от прахта във въздуха. Ако не можеше да намери нищо по-добро, може би трябваше да се върне на това място.
Беше готова да тръгне към следващия басейн, когато забеляза, че водопадът тече над издатина над края на скалата. Зад водната стена имаше празно място. Ако можеше да мине през водата, без да бъде отнесена от течението, ще се озове в екранирано пространство, защитено от праха от каменната стена от едната страна и течащата вода от другата.
Дариа отиде до водопада, притисна се до скалата и се придвижи предпазливо до водната струя. Когато измина част от пътя през пенещия се бял фонтан, тя разбра, че ще може да мине през него. Главната сила на водопада беше извън нея, извиваше се над главата й в бучащ поток, който пращаше само капчици вода назад към каменната стена. Както предполагаше, там, отзад, имаше място.
Проблемът беше, че издатината и защитеното пространство бяха много малки. Тя не можеше да стои права, без главата й да не се мокри. Не можеше и да легне. Мястото беше на буци, неравно. Нямаше и една педя, която да не е мокра.
Дариа изпита страх, ала бързо се взе в ръце. Какво очакваше, луксозен апартамент от Съюза? Тук не ставаше въпрос за комфорт, а за оцеляване.
Защитена от непромокаемото ватирано одеяло, тя можеше да се свие с гръб към скалата. Можеше да остави по-голяма част от храната и водата навън и когато е необходимо, да излезе от пещерата си, да си вземе ядене и да се поразтъпче. Вътре можеше да измие прахта от маската и въздушния филтър. А и щеше да й е топло дори и да не беше достатъчно суха. Ако се наложеше, можеше да остане тук дни.
Дариа се върна назад и на три пъти ходи до тайния си склад с провизии. При първите две отивания пренесе всичко над водопада, с изключение на радиофара. Отдели много време, за да реши кои неща да вземе вътре с нея и кои да остави отвън.
При третото отиване трябваше да вземе най-трудното решение.
Накрая пренесе сигнал-генератора на високо и близо до езерото и го сложи на купчина камъни за максимална далечина на излъчване. Трябваше да се увери, че захранването е достатъчно. Нима можеше да направи нещо друго?
Помисли и разбра, че няма избор. Ако Атвар Х’сиал се върне, Дариа щеше да разчита на нейното милосърдие да бъде използвана, спасена или изоставена — според волята на сикропеанката. Преди два месеца Дариа би приела това като неизбежно, но сега то не беше приемливо.
Уви генератора в непромокаемото одеяло и го пренесе в пещерата под водопада. Там постави одеялото така, че и тя, и радиофарът, да са защитени от носените от вятъра водни капчици. Наближаваше пладне и през водната пелена преминаваше достатъчно дифузна светлина.
Бавно и внимателно, Дариа изключи генератора и частично го разглоби. Щеше да бъде грешка да бърза — изглежда единственото, което имаше в изобилие, беше време. Тя познаваше основните схеми, които й бяха необходими, но трябваше да импровизира, за да постигне необходимия импеданс. Взе високоволтовите изводи и през трансформатора на кутията ги включи паралелно на радиочестотното стъпало. След това се наложи да напрегне паметта си и да си спомни наученото в курсовете по невроелектроника. Конволверът, който й трябваше, беше от рода на по-мощен нелинеен осцилатор. В сигнал-генератора имаше и резистори, и кондензатори, които можеха да изпълняват двойни функции. Тя не можеше да провери веднага резултата, но направените промени бяха съвсем прости. Благодарение на тях генераторът трябваше да работи. Главната опасност беше, че можеше да е прекалено мощен.
Мандъл залезе, преди да беше свършила. Тя постави модифицирания радиофар навън върху малка каменна пирамида на кървавочервената светлина на Амарант в прашната буря. Включи го и когато контролната светлина примигна да покаже, че радиофарът работи, тя се изпълни със задоволство.