Оставаха още дванайсет стъпала. Ремульор щеше да дойде след не повече от двадесет секунди, а прашните дяволи вече шареха из каньона. Чуваше се вой на далечен вятър и плющене на пороен дъжд. Стъпалата под краката му бяха мазни.
Когато вятърът дойде, ако на люка стои някой, той може би ще има шанс. Според преданията на Тюфел, ако човек хвърли контейнерите с вода и легне, може би… само може би… ще запази респиратора на лицето си и ще оцелее. Но Ребка не беше срещал никого, който да го бе направил. А наказанието за връщане без вода… или, още по-лошо — без контейнери… е жестоко.
Но не по-жестоко от смърт.
„Още шест стъпала.“
Времето беше изтекло. Той пусна контейнерите.
До слуха му достигна странен, стенещ вик. Тялото му беше повдигнато и издърпано през скалистата повърхност. Студената вода намокри ръцете и краката му. Респираторът беше смъкнат от лицето му. Смъртта поне щеше да бъде бърза.
Но той не беше готов да умре. Той се бореше със силата, която го дърпаше, протягаше се да хване връзките на респиратора и да го задържи върху лицето си.
Пръстите му срещнаха човешки ръце. Шокът беше толкова голям, че две секунди не можа да направи нищо.
— Ханс! Ханс Ребка! — викът отново дойде и този път стигна до съзнанието му.
Той за последен път погледна тъмните небеса на Тюфел. Вместо розови ивици на разкъсан от вятъра облак видя блещукащо петно от течаща вода. Пред потока с отворена уста, тежко дишащо, с прашно и бразди от капчици вода, видя лице.
Беше Дариа Ланг.
Когато Дариа разбра какво е направила, беше готова да седне и отново да заплаче.
Щом се събуди, тя изпълзя навън и побърза да провери радиофара. И когато се взря през пелената от прах и видя фигурата, сгушила се над каменната могилка, първата й реакция беше искрена радост. Това ще послужи на Атвар Х’сиал за урок! Сикропеанката няма да остави отново безсърдечно някого да умре, без дори да каже защо.
И тогава, когато отиде по-близко, Дариа разбра, че това не е сикропеанката. Беше човек… Беше човек… Мили Боже, беше Ханс Ребка!
Тя изпищя и побягна напред. Прахта на Куейк беше толкова смъртоносна за него, колкото и за нея. Ако той умре, никога няма да може да си прости.
— Ханс! О, Ханс, съжалявам…
Той беше в безсъзнание и не я чуваше. Но беше в безсъзнание, не беше мъртъв. Дариа намери сили да го вдигне — тежеше по-малко от нея — и да го пренесе през водопада. Когато внимателно го положи на скалата, очите му се отвориха. Озадаченият поглед, отправен към нея беше най-приятното изражение, което някога беше виждала на човешко лице.
В продължение на двадесет минути тя има удоволствието да се грижи за него, да го наблюдава как ругае и плюе и издухва прах през носа си. Беше приятно просто да знае, че е жив. А после, преди тя да може да повярва, че може да се движи, той беше на крака и я увещаваше да излязат на открито.
— Вие не сте в безопасност тук, дори и да мислите, че сте — той все още извиваше ръце от болка, която невроконволверът беше причинил на нервните му окончания. — След два часа този водопад може да се превърне в пара. Летният прилив наближава, Дариа, и има само един път към безопасността. Тръгвайте!
Той бързо я изведе и прегледа въздушната кола. Две минути клати глава приклекнал.
— Няма значение къде е отишла Атвар Х’сиал и дали ще се върне. Ние не можем да отидем далеч с това — той се наведе под колата и посочи въздухозаборника. — Вижте сама.
Прашната буря утихваше, но вътрешността на клапите беше задръстена. Нещо по-лошо — там, където Ребка беше избърсал прахта, металът беше ерозирал.
— Това е от полета и кацането тук — той постави защитния калъф на въздухозаборника в предишното му положение. — Мисля, че ще можем да направим още едно пътуване без основен сервиз и ремонт, но не бих искал да пробвам нещо повече. И повече не можем да рискуваме да летим в прашни бури. Ако се натъкнем на такава, ще трябва да се издигнем над нея и да изчакаме със слизането. При условие, че не останем без енергия и няма силни насрещни ветрове, иначе сме загубени.