Хименоптът се заклати още по-силно и изсвири:
— Ккккораб!
— Калик ме помоли да ви напомня — рече Д’жмерлиа — с цялото му уважение, че забравяте кораба.
— Корабът на Луис Ненда ли? — попита Ребка. — Онзи, с който дойде Калик? Ние не знаем къде е той. Във всеки случай сигурно Ненда и Атвар Х’сиал са го взели.
Калик издаде още по-силна серия от изсвирвания и изви тялото си от усилие.
— Не, не. Калик казва скромно, че тя говори за „Съмър Дриймбоут“, за кораба, с който са дошли на Куейк близначките Кармел, а ние знаем къде точно се намира той.
— Но двигателят му не е зареден с енергия — каза Пери. — Спомнете си, че Калик го прегледа, когато го намерихме.
— Един момент, моля! — Д’жмерлиа се промъкна покрай Джулиъс Грейвс и близначките Кармел и отиде до хименопта. Двамата сумтяха и свиреха един към друг в продължение на половин минута. Накрая Д’жмерлиа поклати глава и се изправи: — Калик се извинява на всички за глупостта си, но тя не е била достатъчно ясна, когато е огледала кораба. Енергията на двигателя Боуз определено е изчерпана и корабът не може да се използва за междузвездно пътуване, но той има достатъчно енергия за локално пътуване… може би за издигане в орбита.
Ребка мина покрай двете извънземни и отиде на пилотското място, преди Д’жмерлиа да завърши.
— Колко далече сме от този звезден кораб и къде се намира той? — Ребка проучваше таблото за състоянието на колата.
— Седем хиляди километра по голямата парабола до котловината Пентаклайн — Пери беше излязъл от мрачното си настроение и се промушваше покрай близначките на път към Ребка. — Но в такава близост с летния прилив можем да очакваме по целия път силен и опасен вятър. Това ще увеличи пътуването най-малко с хиляда километра.
— Значи нямаме никакъв резерв — Ребка бързо правеше изчисления. — Имаме енергия за около осем хиляди километра, но ако не пътуваме с максимална скорост. А ако намалим скоростта, ще летим още по-близо до летния прилив и условията ще бъдат много лоши.
— Това е единственият ни шанс — Грейвс се обади за първи път, откакто бяха влезли във въздушната кола. — Но ще можем ли да се издигнем от земята с толкова голям товар? И при идването до тук имахме трудности, и то с двама души по-малко на борда.
— И ще можем ли да стоим във въздуха в такава близост с летния прилив? — добави Пери. — Ветровете ще бъдат невероятни.
— И дори Калик да е права — каза Грейвс, — и звездният кораб да има все още енергия, ще може ли „Съмър Дриймбоут“ да се издигне в орбита?
Ребка вече стартираше двигателя.
— Това не е най-добрият ни шанс, съветнико — каза той, докато долните сопла вдигнаха облак бял прах, който покри прозорците, — ала единственият. Вие какво искате, писмена гаранция? Седнете и си поемете дъх. Освен ако някой няма по-добра идея през следващите пет секунди аз ще пришпоря колата до краен предел. Дръжте се здраво и да се надяваме, че двигателят няма да издаде багажа.
Глава 20
Когато въздушната кола издигна нос и се устреми нагоре, Дариа Ланг се почувства безполезна. Тя беше свръхтовар, баласт, неспособна да помогне на пилота, нито на навигатора, седнал пред нея. Безпомощна да окаже съдействие и да намали напрежението, тя погледна по нов начин на спътниците си.
Това беше група, обречена да живее или да умре заедно, и то скоро, преди Куейк и Опал да направят още една обиколка.
Докато колата летеше нагоре, тя изучаваше спътниците си. Всички бяха потиснати и представляваха тъжна гледка. За едно денонощие положението се беше променило и сега ги виждаше такива, каквито трябва да са били преди много години, преди Куейк да започне да играе някаква роля в живота им.
Елена и Джени Кармел, плътно притиснати една в друга, приличаха на малки, изгубени момиченца. Неспособни да намерят пътя, извеждащ от тъмната гора, те чакаха някой да ги спаси, или чудовището да дойде и да ги изяде. Пред тях Ханс Ребка беше клекнал пред пулта — малко, разтревожено момче, опитващо се да играе игра, за която още не беше дорасло. До него седеше Макс Пери, потънал сякаш в някакъв стар, мъчителен сън, който не искаше да сподели с никого.
Само Джулиъс Грейвс, отдясно на Пери, не отговаряше на тази стародавна картина. Лицето на съветника никога не бе било младо. Хиляди години страдание бяха се запечатали в чертите му и бяха го направили сурово — самата човешка история, мрачна, гневна, отчайваща.
Тя го гледаше смутена. Това не беше онзи член на Съвета на легендарния Съюз. Къде бяха добротата, оптимизмът, бликащата енергия?