Тя знаеше отговора — бяха задушени от изтощението.
За първи път Дариа си даде сметка за значението на умората в решаващите човешките дела. Беше забелязала как постепенно сама бе загубила интерес към разгадаване на тайната на Куейк и Строителите и го отдала на борбата за оцеляване. Но сега разбра, че се дължи на умората и напрежението и начина, по който те съсипваха човека.
Същото бавно изчерпване на енергията бе характерно за всички. По време, когато мисъл и бързо действие бяха жизненоважни, те се чувстваха изтощени психически и физически. Всеки един — тя сигурно не правеше изключение — бе заприличал на кретен. Можеха да бъдат съсредоточени и бдителни за няколко секунди, както беше тя в един момент по време на излитането, но щом паниката отмине, щяха отново да изпаднат в летаргия. Лицата, около нея, макар и изчистени от бялата прах, бяха бледи и измъчени.
Дариа знаеше как се чувстват те. Нейният собствен емоционален тонус беше спаднал до минимум. Тя не изпитваше нито ужас, нито любов, нито гняв. Това безразличие към живота и смъртта беше най-страшното състояние. Не се интересуваше какво ще се случи след това. През последните няколко дни Куейк не я беше поразил със своята сила, но я бе изцедил, бе я лишил от всички човешки страсти.
Дори двете извънземни бяха изгубили своята храброст. Калик беше извадила малък компютър и извършваше някакви тайни изчисления. Д’жмерлиа изглеждаше безпомощен и объркан без Атвар Х’сиал. Той непрекъснато въртеше глава, сякаш търсеше изгубената си господарка и непрекъснато триеше възглавничките на ръцете си в покритото с твърда черупка тяло.
Пери, Грейвс и Ребка се бяха сместили отпред в една седалка за двама. Близначките и Д’жмерлиа седяха зад тях, навярно много по-удобно от всеки друг, докато Дариа и Калик бяха набутани отзад в мястото, предназначено за багаж. Беше достатъчно за високия ръст на хименопта, но Калик имаше навик несъзнателно да се отърсва като мокро куче останалия по късата му черна козина прах. Това караше Дариа през цялото време да киха и да навежда глава напред, за да избегне контакта със скосения таван на колата.
Най-лошо от всичко беше, че намиращите се отзад виждаха през предното стъкло само мъничко от небето. Информацията за развитието на нещата трябваше да дойде от предупрежденията и коментарите на седящите отпред.
А понякога те пристигаха твърде късно.
— Извинявайте — извика Пери две секунди след като колата се бе завъртяла, наклонила и пропаднала петдесет метра от ужасен порив на вятъра. — Много лошо.
Дариа Ланг потри глава и се съгласи. Вече се беше ударила в твърдия пластмасов таван на товарния отсек. Натъртването щеше да е за предпочитане, ако изобщо останеше жива.
Дариа се наведе напред и хвана главата си в ръце. Въпреки шума, опасността и нестабилността на движението, мислите й смениха посоката си. Предишният й живот като учен археолог на Сентинел Гейт сега й изглеждаше съвсем безхаберен. Колко пъти при създаването на каталога за артефакти „Ланг“ тя спокойно беше задрасквала цели експедиции с единствената бележка:
Няма оцелели.
Чиста и ясна фраза, която не изисква никакво обяснение, не се нуждае от никакъв коментар. Елементът, който липсваше, беше трагедията и безкрайното субективно време, необходимо, за да се случи събитието. Бележките „Няма оцелели“ говореха за загиване на група хора, изгаснали бързо и безвъзвратно, както изгасва пламъкът на свещ. Далеч по-вероятни бяха ситуации като настоящата — бавно загубване на надежда, след като групата се е хващала за всяка възможност и е видяла как всички се осуетяват.
Духът на Дариа падна още повече. Смъртта рядко биваше бърза и безболезнена, освен ако не дойдеше изненадващо. По-често тя беше бавна, мъчителна и унизителна.
— Хей, вие там отзад, пригответе се — гласът на Ханс Ребка прозвуча без нотка на обреченост и поражение, изваждайки я от отчаянието. — Движим се много ниско и много бавно. Има опасност да останем без енергия и да закъснеем. Така че трябва да се издигнем над облаците. Хванете се здраво. За няколко минути ще наберем височина.
Да се хванат! За какво? Но думите на Ребка и неговият бодър тон показаха, че не всички се бяха отказали от борбата.
Засрамена от себе си, Дариа се опита да се притисне по-плътно в багажното отделение, докато колата си запроправя път през неравния долен слой на облаците. Плътното сияние навън беше заменено от слаба мътна светлина. Последва силно разтърсване, блъскане и произволно подмятане на претоварения съд из небето като хартиено оригами. Независимо какво правеха Ребка и Пери на пулта за управление, колата беше прекалено претоварена, за да маневрира добре.