— Километър и половина — гласът на Ребка прозвуча спокоен и далечен. — Пет метра по алтиметъра. Енергията свършва. Изглежда ще трябва малко да походим. Три метра… два… един. Хайде, красавице! Накарай ни да се чувстваме горди.
Летният прилив започваше след три часа. Въздушната кола докосна като пеперуда изпускащия пара склон на котловината Пентаклайн.
Глава 21
Ханс Ребка не беше щастлив, но би било справедливо да се каже, че през последните няколко часа беше доволен.
Откакто бе назначен на Добел, той не беше сигурен за себе си и за изпълнението на своята задача. Беше изпратен да разбере какво не е на ред с коменданта Максуел Пери и да му помогне.
На думи звучеше много лесно. Но какво точно се очакваше да направи? Той беше човек на действието, не психоаналитик. Нищо в предишната му кариера не го беше подготвило за настоящата задача.
Сега нещата се бяха усложнили неимоверно. Захвърлен на Куейк с една група хора и безпомощни наивни извънземни, той трябваше да прелети с претоварена въздушна кола, с недостатъчно енергия половината планета и с космически кораб-играчка да ги изведе в Космоса, преди Куейк да убие всички.
Това беше може би невъзможна мисия, но поне добре дефинирана. Правилата на действие в такива случай не бяха нови. Беше ги научил отдавна на Тюфел — или успяваш, или загиваш. Докато не успееш, не се отпускаш. Докато не умреш, не се предаваш.
Той беше уморен, всички бяха уморени, но онова, което Дариа Ланг беше забелязала у него като извор на сила, беше удовлетворяващото освобождаване от всички потискани разочарования. Това го беше довело дотук, то щеше да го преведе и през летния прилив.
Щом въздушната кола докосна повърхността, Ребка подкани всички да излязат. Нямаше никакво значение колко опасно може да е навън, колата не можеше да ги откара по-нататък.
Той посочи изровения склон на котловината.
— Натам трябва да вървим. Това е посоката, в която се намира въздушният кораб — после извика през тътена на гръмотевицата на Макс Пери, който се оглеждаше недоумяващо: — Коменданте, вашата група беше тук преди няколко дни. Изглежда ли ви познато?
Пери поклати глава.
— Когато бяхме тук, това място бе покрито с растителност. Но плоската базалтова скала си е там — той посочи тъмната стърчаща маса, висока четирийсет метра. Горната й част бе скрита в сив пушек. — Трябва да се изкачим до върха. Там трябва да е корабът.
Ребка кимна.
— Ами ако се появят някакви други мръсни изненади? — Пери, каквито и да бяха грешките му, си оставаше специалист по условията на Куейк. — Куейк е пълен с такива — Пери се наведе и допре длан до скалистата повърхност. — Доста е горещо, но е поносимо. Ако имаме късмет, огънят ще е изгорил цялата растителност в основата на скалата и ще се напредва по-лесно, отколкото последния път. Без растителност нещата изглеждат различни и е по-горещо… много по-горещо.
— Да тръгваме — Ребка посочи напред. Трещяха гръмотевици и шумът беше твърде силен за нормален разговор.
— Вие с Грейвс ще водите. След тях вие двете — той кимна към близначките. — Аз ще вървя последен, подир другите.
Той ги подкани да тръгват още веднъж, без да им даде възможност да обсъждат решението. Пътуването с въздушната кола беше изтощително изпитание за всички, така че Ребка не ги пита дали могат да издържат един-два километра през трудния терен. Щеше да разбере, когато изпопадат.
Когато се приземиха, повърхността беше в покой, но при тръгването на Пери и Грейвс през района премина нов спазъм на сеизмична енергия. Земята надолу по склона на долината се надипли в надлъжни, леко вълнисти гънки.
— Продължавайте да вървите — чу се гласът на Ребка над шума и тътена на цепещи се скали. — Не можем да си позволим да стоим и да чакаме.
Пери беше спрял и сложил ръка на рамото на Грейвс да го спре. Той се обърна и поклати глава към Ребка.
— Не можем да продължим. Сливане на трусове. Вижте!
Земни вълни с различна дължина и амплитуда се сливаха на петдесет крачки пред групата. Там, където се срещнаха, в прашния въздух изригна скална маса. Зейна ров с неизвестна дълбочина, после се сви, запълни се и няколко секунди по-късно изчезна. Пери гледа, докато се увери, че движението на земята е престанало и тогава тръгна напред.
Ребка се почувства успокоен. Каквито и да бяха проблемите на Пери, той не беше изгубил инстинкта си за самосъхранение. Ако можеше да го запази още един километър, главната му задача щеше да бъде изпълнена.