Навън движението ставаше все по-напрегнато. До летището оставаше четвърт миля. Ярките светлини на просторната аерогара осветяваха небето дори през гъстия снеговалеж.
— Другото момиче, което е забременяло… не искам да знам името му… — започна Гуен.
— Няма и да ти го кажа.
— Тя възползува ли се от триточковата програма?
— Да.
— А ти помогна ли й?
— Боже мой, за какъв човек ме смяташ? — нетърпеливо се сопна той. — Разбира се, че съм й помогнал. Компанията ми правеше удръжки от заплатата и затова знам как стават тези работи.
— Удържаха ти „Личен фонд“, така ли? — усмихна се Гуен.
— Точно така.
— А жена ти разбра ли нещо?
Димирест се поколеба, преди да отговори.
— Не.
— А какво стана с бебето?
— Осиновиха го.
— Какво беше?
— Как какво? Бебе.
— Много добре разбираш какво те питам. Момче или момиче?
— А… момиче май.
— Май!
— Е, добре, хайде — момиче беше.
Въпросите й го караха да се чувствува неловко, да си спомня неща, които би искал завинаги да забрави.
Двамата мълчаха. Мерцедесът навлезе в широкия и внушителен вход пред летището. Високо над входа, облени в светлината на прожектори, се издигаха футуристични аркади — творение на всепризнат победител в международен конкурс за скулптори, — които символизираха благородните стремежи на авиацията. След аркадите се разгръщаше сложен комплекс от серпантини, подлези, надлези, тунели, „детелини“, така оформен, че интензивният поток от превозни средства към летището да не убива скоростта си, макар че тази вечер след тридневния снеговалеж колите се движеха по-бавно от всякога. Огромни могили от сняг се издигаха на участъци от пътя. Снегорини и товарни камиони, мъчейки се да поддържат в добра проходимост поне част от пътя, още повече затрудняваха движението.
Принуден на няколко пъти да спира, Димирест на края свърна по служебния път към хангарите на „Транс Америка“, където щеше да остави мерцедеса и да вземе служебния автобус до аерогарата.
— Върнън! — Гуен го стресна изведнъж.
— Да?
— Благодаря ти, че беше откровен с мен. — Тя се протегна и докосна ръката му върху волана. — Аз ще се оправя. Просто много ми се струпа отведнъж. Но както и преди, мечтая да бъдем заедно в Неапол.
Той се усмихна, кимна, после свали ръка от кормилото и стисна ръката на Гуен.
— Ще прекараме великолепно. Обещавам ти, това пътуване ще бъде незабравимо и за двама ни.
Той вътрешно си даде дума, че ще направи всичко по силите си, за да изпълни обещанието си. За него нямаше да бъде трудно. Гуен го привличаше повече от всички жени, с които е бил… още нещо, тя му бе по-скъпа и по-близка. Ако не беше женен… Не за първи път се замисляше да се раздели със Сара и да се ожени за Гуен. После веднага прогони тази мисъл. Познаваше много свои колеги, преживели подобни дълбоки сътресения — пилоти, които след дългогодишен семеен живот изоставяха съпругите си и се оженваха за по-млади жени. Но в повечето случаи ги очакваха разбити надежди и тежки алименти на плещите им.
Все пак по време на пътуването, може би в Рим или в Неапол, трябваше да проведе още един сериозен разговор с Гуен. Досегашният разговор не взе желаната от него насока, въпросът за аборта въобще не бе споменат.
Мисълта за Рим му напомни, че в момента му предстои важна непосредствена задача: командуването на Полет 2 на „Транс Америка“.
3
Ключът бе за стая 224 на хотелчето „О’Хейгън“.
В полутъмната съблекалня до радарната зала Кийт Бейкърсфелд осъзна, че зяпа в ключа и в пластмасовата му табелка вече няколко минути. Или може би само секунди? Кой знае. Напоследък губеше представа за времето и способност да се ориентира. У дома Натали често го заварваше да стои неподвижен и да гледа безизразно в пространството. И само загриженият й въпрос: „Кийт, къде си?“ го изтръгваше от това състояние и го връщаше към нормални действия и мисъл.
Ето и сега, предположи той, неговото измъчено и изтощено съзнание бе изключило. Някъде в сложната плетеница на мозъка от кръвоносни съдове, мускули, натрупани мисли и емоции има едно малко ключе, един самозащитен механизъм, подобно на термостат в електродвигател, който задействува при прегряване и предпазва мотора от пръскане. Разликата обаче между двигателя и човешкия мозък е тази, че машината може да се остави да почине, ако има нужда. А мозъкът не може.
През единствения прозорец проникваше достатъчно светлина от прожекторите, за да може Кийт да вижда. Но това не му беше нужно. Седнал на дървената пейка, до него недокоснатите сандвичи на Натали, той държеше ключа от хотела „О’Хейгън“ и размишляваше върху парадоксите на човешкия мозък.
Човешкият мозък може да постига възвишени образи, да ражда поезия и радари, да създава Сикстинската капела и свръхзвуковия „Конкорд“ и в същото време, благодарение на своята памет и съзнание, човешкият мозък може да измъчва, да терзае човек, да не му дава минутка покой и единствено смъртта може да го избави от такова мъчение.
Смърт… Забрава… Безпаметност… — И най на края покой… Това бе накарало Кийт да сложи тази вечер край на живота си.
Скоро ще трябва да се върне в радарната зала. До края на смяната оставаха няколко часа и той си даде дума да приключи дежурството си. Сам не знаеше защо, просто смяташе, че така е редно, той винаги всичко беше вършил съвестно. Съвестното отношение към работата беше семейна черта: типична за него и за брат му Мел.
Но когато дежурството свърши и той се отърси от последното си служебно задължение, ще отиде към хотел „О’Хейгън“, където се бе регистрирал рано следобед. Необезпокояван от никого, без да губи време, ще нагълта четиридесет капсули „Нембутал“, които лежаха в малка кутийка в джоба му. Той бе събирал капсулите по една, по две през последните месеци. Предписваха му ги за сън и от всяка опаковка, която аптекарят на Натали му изписваше, той си заделяше и укриваше половината. Преди няколко дни отиде в една библиотека и провери в справочника по клинична токсикология дали количеството „Нембутал“, което си бе приготвил, превишава смъртоносната доза.
Смяната му ще завърши в полунощ. Малко след това ще глътне хапчетата и ще заспи последния си сън.
Погледна часовника си. Беше почти девет. Да се връща ли в радарната зала? Не, нека остане още малко. Искаше да се върне спокоен, за да могат нервите му да издържат на всичко, което последните часове от дежурството му предложат. Отново разгледа ключа от хотелската стая. Стая 224. В тези цифри имаше странно съвпадение. Номерът на случайно избраната стая окончава на 24. Има хора, които вярват в номерологията, в тайното знамение на цифрите. Кийт не беше от тях, но последните две цифри, предшествувани от едно „2“ показваха, че цифрата 24 се явява за втори път в неговия живот.
Първият път цифрата 24 беше дата преди година и половина. Очите на Кийт се замъглиха, както винаги, когато си спомняше за този ден. Тази дата бе запечатана с болка и чувство за вина в паметта му. От този ден се отприщи тъмният мрак на неговия дух, тоталното му отчаяние. Заради тази дата той се готвеше да сложи край на живота си.
Летен ден, утро. Четвъртък, 24 юли.
Беше ден само за поети, за влюбени и за фотографи на цветни снимки, ден, какъвто хората пазеха дълго в паметта си и след много години, когато искаха да си спомнят нещо красиво, те се връщаха към него като към изрезка от стар албум. В Лийзбърг, щата Вирджиния, недалеч от историческото място Харпърд Ферид, при изгрев небето беше ясно — в сводките за времето бе отбелязано CAVU, което на езика на авиацията означаваше таван и видимост неограничени. Чак след обяд се появиха малки пухкави бели облачета. Слънцето грееше, но не прежуряше. От планините Блу Ридж полъхваше лек ветрец и носеше аромат на орлови нокти.
На път за работа тази сутрин, шофирайки към Центъра за ръководство на въздушното движение в Лийзбърг, Кийт Бейкърсфелд видя храсти, цъфтящи диви рози, спомни си едно стихче от Кийтс, което беше учил в училище: „О, лято, пъстроцветно!“ Стори му се подходящо за ден като днешния. Пресече границата с Вирджиния — от Адъмстаун, щата Мериланд, където той, Натали и двамата им сина бяха наели чудесна малка къща. Гюрукът на фолксвагена му беше свален. Пътуваше спокойно, радваше се на свежия въздух и слънцето, когато и пред него се появиха познатите ниски модерни постройки на Центъра за ръководство на въздушното движение. Не се чувствуваше напрегнат, както друг път. По-късно неведнъж се питаше дали това не беше причината за последвалите събития.