Безсънните нощи и душевният тормоз скоро започнаха да се отразяват на работата му, реакциите му станаха бавни, решенията му колебливи. Няколко пъти в напрегнати ситуации Кийт изгубваше картината и трябваше да му помагат. След време забеляза, че го следят отблизо. Неговите старши диспечери знаеха от опит какво може да се случи и внимаваха да му помогнат в моменти на превъзбуда.
Викаха го при началниците на неофициални, дружески разговори, но нищо не излезе. По-късно, по внушение на Вашингтон и с негово съгласие, Кийт бе прехвърлен от Източното крайбрежие към Средния запад — на международното летище „Линкълн“ като радарен диспечер. Надяваха се промяната на обстановката да му подействува оздравително. Те отчитаха и това, че по-големият брат на Кийт — Мел — бе генерален директор на летището и може би неговият авторитет щеше да му повлияе укрепващо. Натали, която обичаше щата Мериленд, се прехвърли безропотно.
Но нищо не помогна.
Чувството за вина продължаваше да преследва Кийт. Не го напуснаха и кошмарите му; те растяха, приемаха различни форми, но в основата си оставаха същите. Заспиваше само с помощта на барбитурати, предписвани от един лекар, приятел на Мел.
Мел разбираше тежкото състояние на брат си, но не напълно. Кийт все още пазеше в тайна безцелното си шляене в тоалетната на Лийзбърг. След време, когато Мел забеляза, че положението на брат му се влошава, накара го да потърси помощта на психиатър, но Кийт отказа. Обяснението му беше просто. Защо трябва да търси лек, защо трябва изкуствено да приспива вината си, когато вината му е реална и нищо на земята и на небето, и нищо в клиничната психиатрия не може да я промени.
Кийт ставаше все по-потиснат и дори устойчивата натура на Натали започна да се бунтува срещу мрачните му настроения. Тя го виждаше, че не спи, но не знаеше нищо за неговите кошмари. Един ден го запита нервно и нетърпеливо:
— Нима цял живот ще трябва да жалим? Нима вече няма да се веселим, да се смеем, както преди? Ако смяташ така да я караш, знай едно — аз така не мога да живея и няма да позволя на Брайън и Тео да живеят в такава атмосфера.
Кийт не отговори и Натали продължи:
— И преди съм ти казвала — нашият живот, нашият брак, нашите деца са по-важни от твоята работа. Ако тази работа вече не ти е по силите и толкова те изморява — зарежи я, заеми се с нещо ново. Знам какво ще ми кажеш: че тук парите са повече, че ще се простиш с пенсията си. Това не е най-важното. Все някак си ще се справим. Аз не се боя от трудностите, Кийт Бейкърсфелд! Може малко да роптая, но няма да е много. И все пак ще е по-добре, отколкото е сега. — Тя едва сдържаше сълзите си, но продължи: — Предупреждавам те, повече не мога да издържам. Ако продължаваш да упорствуваш, ще останеш сам.
Това бе единственият случай, когато Натали намекна за възможна разруха на техния брак. И тогава за първи път на Кийт му хрумна мисълта за самоубийство.
По-късно тази мисъл се наби в главата му и прерасна в решение.
Вратата на тъмната съблекалня се отвори. Лампата светна. Кийт се върна от мислите си към реалността и присви очи от ярката светлина над главата си.
Бе влязъл един диспечер да използува редовната си почивка. Кийт остави настрана недокоснатите сандвичи, заключи долапчето си и влезе обратно в радарната зала. Колегата му го изгледа с любопитство. Никой не продума. Интересно, помисли си Кийт, дали военният KG-135 с прекъснатата радиовръзка вече е успял да кацне. Имаше шансове, дано самолетът и екипажът се бяха приземили благополучно. Поне така се надяваше Кийт. Искаше му се нещо хубаво да се случи някому тази вечер. Влизайки в залата, докосна ключа от хотелската стая в джоба си, за да се увери още веднъж, че е на място. Скоро щеше да му потрябва.
4
Измина почти час, откакто Таня Ливингстън се раздели с Мел Бейкърсфелд в централната зала на аерогарата. Въпреки многото неща, случили се междувременно, тя все още си спомняше как ръцете им се бяха докоснали и с какъв тон той й бе казал: „Това ще бъде повод да те видя още един път тази вечер.“
Таня искрено се надяваше, че Мел няма да забрави, и въпреки че трябваше да бърза за града, ще намери време да й се обади.
„Поводът“, за който спомена Мел — сякаш му бе нужен повод, — бе любопитството му към съобщението, което получи Таня в кафенето: „На борда на Полет 80 има пътник без билет. Викат ви! Както разбирам, този път ще имате работа с професионалист“ — беше й съобщил служител от „Транс Америка“. И той се оказа прав.
Таня се върна в малкия салон, зад гишетата на „Транс Америка“, където бе успокоявала неотдавна разстроената касиерка Патси Смит. Сега вместо Патси пред Таня стоеше дребна стара дама от Сан Диего.
— Вие не за първи път пътувате гратис, нали? — запита Таня.
— О, миличка, разбира се. Доста често.
Малката стара дама се беше отпуснала удобно в креслото със скръстени ръце в скута си, от които се подаваше бяла дантелена кърпичка. Беше облечена в черно, със старомодна блуза с висока яка и приличаше на почтена пра-прабаба, запътила се за църква. А бе хваната, че пътува нередовно, без билет от Лос Анжелос за Ню Йорк.
Пътници без билет, Таня бе прочела някъде, съществували още в 700 година преди новата ера по корабите на финикийците, които бродели по Източното Средиземноморие. По това време наказанието за нередовен пътник било смърт — възрастните ги изкормвали живи, а децата ги изгаряли на жертвени клади.
Оттогава наказателните мерки бяха станали по-меки, но числото на гратисчиите не бе намаляло.
Интересно, чудеше се Таня, дали освен някои служители в авиацията хората знаят до какви огромни размери достигна „епидемията от гратисчии“, откакто се появиха реактивните самолети, и изведнъж нарасна броят на пътниците и скоростта на полетите. Едва ли. Авиокомпаниите полагаха усилия да държат това в тайна, опасявайки се, че ако фактите добият гласност, броят на нередовните пътници моментално ще скокне. Но имаше хора, които разбираха колко е лесно да си гратисчия — сред тях бе и малката стара дама от Сан Диего.
Тя се казваше Мисис Ейда Куонсет. Таня провери самоличността й по застрахователната карта и Мисис Куонсет несъмнено би стигнала Ню Йорк безпрепятствено, ако не бе допуснала малка грешка. Тя доверила на своя съсед в самолета, че лети без билет, и той съобщил на стюардесата. Стюардесата докладвала на командира, който на свой ред съобщил по радиото, и на летище „Линкълн“ чакаха касиер и охрана, за да свалят малката стара дама от борда. Доведоха я при Таня, в чиито задължения влизаше и това, да се разправя с гратисчиите, ако имаха късмет да ги хванат. Таня опъна стегнатата си униформена пола с привичен жест.
— Добре, аз мисля, че трябва да ми разкажете всичко.
Възрастната жена леко разтвори ръце.
— Знаете ли, аз съм вдовица. А дъщеря ми е омъжена в Ню Йорк. Понякога се чувствувам самотна и ми се иска да я видя. И тогава отивам в Лос Анжелос и взимам самолета за Ню Йорк.
— Как така? Без билет?
Мисис Куонсет я изгледа възмутено.
— Но, милинка, естествено. Аз нямам възможност да си купя билет. Живея от социална застраховка и от нищожната пенсия на покойния ми съпруг. Мога да си позволя само да си платя автобуса от Сан Диего до Лос Анжелос, и това е всичко.
— А автобуса поне плащате ли си?
— Разбира се. Там кондукторите са много строги. Веднъж се опитах да си купя билет само до първата спирка и да продължа по-нататък, но те проверяват във всеки град и откриха, че билетът ми е невалиден. Държаха се ужасно неприятно. Не са етични като служителите в авиокомпаниите.
— Любопитно ми е — запита Таня, — защо не използувате летището в Сан Диего?
— О, миличка, боя се, че там добре ме познават.
— Искате да кажете, че там вече са ви хващали?
Малката стара дама сведе глава.
— Да.
— Пътували ли сте гратис и с други компании? Не само с нашата?
— О, разбира се. Но най-обичам „Транс Америка“.