В такова постоянно и неотслабващо напрежение хората работеха вече три дни — откакто започна снежната буря. И въпреки трудностите в общи линии се справяха. Затова бележката, която донесоха на Мел преди петнайсет минути, го изкара от кожата му. Бележката гласеше:
мисля трябва д т уведомя — комисията по борба със снега (по настояване на върн дмрст… защо зет ти толкова те мрази) готви критичен доклад относно почистването на пистите и пътеките за рулиране (в.д. казва), засипани от сняг. докладът обвинява ръководството (тебе) като главна причина за забавяне на полетите… твърди също 707 затънал, защото пистата не била добре почистена… сега всички авиокомпании ще понесат щети… и т.н. разбра ли… с други думи, къде беше ти досега… слез от върха и ме почерпи едно кафе… по-скоро.
поздр.
т.
Това „т“ значеше Таня Ливингстън, старши инспектор по обслужването на пътниците от компанията „Транс Америка“ и добра приятелка на Мел. Той отново прочете бележката: обикновено винаги препрочиташе бележките на Таня, които никога не се разбираха от първи път. Таня не признаваше главните букви. („Мел, не съм ли права. Ако изхвърлим главните букви, ще си спестим маса грижи. Ето на, виж вестниците.“) Тя дори бе придумала механика на авиокомпанията да извади всички главни букви от служебната й пишеща машина. Мел бе дочул, че някой от началниците й вдигнал за това страшен шум, основавайки се на суровия закон за нанасяне на своеволни щети върху собственост на компанията. Таня обаче се измъкна от това положение. Както винаги, успяваше в подобни случаи.
„врн дмрст“ в бележката се отнасяше за капитан Върнън Димирест, пилот от „Транс Америка“. Освен че бе един от висшите и най-опитни летци на компанията, Димирест бе активен член на Асоциацията на пилотите от гражданската авиация, а този сезон стана член на Комисията по борба със снеговалежите на летище „Линкълн“. Комисията проверяваше пистите и се произнасяше дали са годни за ползуване. Тази комисия винаги включваше в състава си някой от действуващите пилоти.
Върнън Димирест освен това се случи зет на Мел, водеше по-голямата му сестра Сара. Фамилията Бейкърсфелд чрез наследственост и женитби имаше дълбоки корени в авиацията, също както някогашните стари фамилии бяха свързани с мореплаването. В отношенията между Мел и неговия зет обаче нямаше топлина и сърдечност. За Мел той бе надут и високомерен човек. И други хора споделяха неговото мнение. Неотдавна на едно от заседанията на Съвета на пълномощниците между Мел и капитан Димирест като представител на Асоциацията на пилотите от гражданската авиация избухна остър спор. Мел подозираше, че критичният доклад, явно подготвен от зет му, бе неговото отмъщение.
Мел не се разтревожи заради самия доклад. Каквито и недостатъци да имаше в работата на летището, той знаеше, че с бурята се справят отлично, много по-добре от други. Но все пак докладът ще му докара неприятности. Ще го разпространят сред всички авиокомпании и още утре ще завалят писма и телефонни обаждания, на които ще трябва да дава обяснения.
Мел сметна, че за всеки случай трябва да бъде подготвен. Затова реши да провери на място как върви снегоразчистването, да излезе на аеродрума и види какво става с блокираната писта и със затъналия реактивен самолет на „Аерео Мексикан“.
В това време Дани Фароу отново разговаряше с Центъра по снегопочистването. Щом прекъсна за момент, Мел му съобщи:
— Ще отида в аерогарата, а после на пистата.
Спомни си, че Таня в бележката си предлагаше да пият кафе заедно. Първо щеше да се отбие в своя кабинет и после, прекосявайки аерогарата, щеше да намине през „Транс Америка“ да й се обади. При мисълта за срещата нещо трепна в душата му.
2
Мел влезе в служебния асансьор, който се отваряше със специален ключ, и се спусна на мецанина, където се намираха административните помещения. В преддверията на неговия кабинет цареше тишина, стенографските бюра бяха празни, пишещите машини — покрити, но лампите светеха навсякъде. Той влезе в кабинета си. От гардероба до голямото махагоново бюро, на което работеше през деня, той извади тежко зимно палто и ботуши, обточени с пухкава кожа.
Тази вечер Мел нямаше някакви специални задачи на летището. Така и трябваше да бъде. Но почти неотклонно през трите дни на бурята той остана на поста си — за всеки случай. Иначе, мислеше си той, като пристягаше връзките на ботушите си, по това време трябваше да си бъде в къщи, при Синди и децата.
Дали наистина щеше да бъде там?
Колкото и да се стараеш да бъдеш обективен, разсъждаваше Мел, трудно е да разбереш мотивите, които те движат. И наистина, ако не беше бурята, сигурно нещо друго щеше да изникне, за да го задържи. Да не се прибира в къщи — към това, изглежда, напоследък несъзнателно се стремеше. Той търсеше причината и оправданието в работата си. Разбира се, тя му даваше стотици възможности да се задържа на летището, където напоследък изникваха сериозни проблеми, да оставим настрана тазвечершната бъркотия. Но, честно казано, летището също му предлагаше убежище от непрестанните кавги между него и Синди, които неизбежно избухваха винаги, щом се съберат заедно.
— Ох, по дяволите! — възклицанието му разкъса тишината на стаята.
Затътра се с мъхнатите си ботуши към бюрото. Само един поглед към бележката, оставена му от секретарката, го накара да си спомни, че точно тази вечер щеше да се състои една от скучните благотворителни вечери, които посещаваше жена му. Преди седмица Мел неохотно бе обещал да отиде. Предстоеше коктейл и вечеря (както подсещаше бележката) в претенциозния „Лейк Мичиган Ин“. А за какво точно се устройваше тази благотворителна вечер, бележката не споменаваше, пък и той не си спомняше. Но това съвсем нямаше значение. Синди винаги се замесваше в подобни тягостни мероприятия. В нейните представи мерило за човешкото достойнство бе висотата на общественото положение, което заемаха нейните сподвижнички от разните комитети.
За щастие, сякаш за да запази мира между него и Синди, началният час на днешния коктейл бе късен — почти след два часа, но като се има пред вид ужасното време, вероятно ще започне и по-късно. Така че Мел можеше да успее, дори след като прегледа аеродрума. Имаше време да се върне, да се избръсне и преоблече в кабинета си и да слезе до града с минимално закъснение. Но най-добре да предупреди Синди, за всеки случай. Като вдигна прекия телефон, той набра домашния си номер. Обади се Роберта, по-голямата му дъщеря.
— Ало, здравей! — каза Мел. — Баща ти се обажда.
Гласът на Роберта прозвуча хладно:
— Разбрах.
— Как мина днес училището?
— Не можеш ли да зададеш по-конкретен въпрос? Имахме разни предмети. Кой точно те интересува?
Мел въздъхна. Имаше дни, когато му се струваше, че семейното му огнище се разпада. Явно, Роберта бе в едно от снобските си настроения, както казваше майка й. Нима всички бащи, чудеше се Мел, изведнъж губят контакта с дъщерите си, щом те навършат тринадесет години? Само преди година двамата бяха толкова близки. Мел страшно обичаше и двете си дъщери, Роберта и по-малката Либи. Дори често съзнаваше, че единствено заради тях бракът му все още съществува. Естествено, знаеше, че в тази възраст у Роберта ще се появят интереси, които той нито ще споделя, нито достатъчно добре ще разбира. И беше подготвен. Но никога не бе очаквал, че тя ще го отхвърли окончателно от себе си и ще се отнася към него със смесица от безразличие и пренебрежение. Разбира се, в интерес на истината, трябваше да признае, че търканията между него и Синди не можеха да не окажат своето влияние. Децата винаги усещат всичко.
— Хайде да не се увличаме — отвърна Мел. — Майка ти в къщи ли е?
— Излезе. Каза да ти предам, ако се обадиш, че трябвало да се срещнете в града и да се опиташ поне веднъж да не закъсняваш.
Мел сподави раздразнението си. Несъмнено Роберта предаваше дословно думите на майка си. Дори чуваше как би ги произнесла жена му.
— Ако майка ти се обади, кажи й, че може би малко ще се позабавя, нямам друг изход. — Последва мълчание, след което той попита: — Чу ли ме?