Миг след това тя се отдалечи от него и тълпата от пътници пред „Транс Америка“ я погълна.
6
Въпреки увереността, с която говори преди половин час, Синди Бейкърсфелд съвсем не бе решила какво да предприеме по-нататък. Искаше й се да се довери на някого, да поиска съвета му дали да отиде тази вечер на летището, или не. Самотна сред шума и разговорите на коктейла, Синди размишляваше върху двете възможности за действие, които се откриваха пред нея. През по-голямата част от вечерта тя се движеше сред гостите, разговаряше оживено, спираше се с познати или с хора, които би искала да познава, но неизвестно защо тази вечер, много повече от друг път, Синди се усещаше като изоставена. В момента тя стоеше умислена, загрижена, самотна.
Не й се искаше сама да иде на вечерята, която скоро щеше да започне. Можеше или да си отиде в къщи, или да потърси Мел на летището и да му направи сцена.
По телефона тя настоятелно му повтори, че ще пристигне на летището и ще разговарят. Но отидеше ли — Синди го съзнаваше много добре, — щеше да настъпи разрив, положително невъзвратим и окончателен. Здравият й разум подсказваше, че рано или късно разривът е неизбежен, затова по-добре още сега да се свърши всичко. Имаше и други въпроси, които трябваше да се разрешат. Все пак петнадесет години семеен живот не можеха да се отхвърлят така лесно. Колкото и недостатъци и неразбирателства да са имали — а техните не бяха малко, — когато двама души живеят дълго време заедно, обвързват ги тесни връзки, които е твърде болезнено да се разкъсат.
Дори сега Синди вярваше, че техният брак може да се спаси, ако и двамата положат сериозни усилия. Въпросът беше: имаха ли желание да го направят? За себе си Синди бе убедена, че е готова да го направи, стига Мел да приеме някои от условията й, макар че преди той бе ги отхвърлил и тя се съмняваше, че би се променил така, както тя иска. Разбира се, без някои промени съвместният им живот в бъдеще би бил нетърпим. Напоследък помирение не носеше и сексът, който доскоро изглаждаше много от различията им. И там нещо се повреди, но какво точно, Синди не знаеше. Мел продължаваше да я възбужда: дори сега, само като си помисли за него, по тялото й премина тръпка и тя усети, че се разтрепера. Но някак си, когато имаха възможност да бъдат заедно, духовното им отдалечение ги спираше и двамата. И резултатът беше — за Синди поне — раздразнение и гняв, а по-късно толкова силен любовен глад, че й трябваше обезателно мъж. Който и да е.
Продължаваше да стои сама в плюшения салон на ресторанта, където се провеждаше коктейла. Повечето разговори наоколо бяха за бурята и за трудностите на транспорта в снега; но въпреки това, за разлика от Мел, хората бяха дошли. От време на време се споменаваше за Арчидона, което караше Синди да си спомни, че все още не беше открила за коя Арчидона се събираха помощи — за тази в Еквадор или тази в Испания… Бъди проклет, Мел Бейкърсфелд! Аз не съм толкова умна, колкото си ти!
Нечия ръка се докосна до нейната и един любезен и приятен глас каза:
— Искате ли нещо за пиене, Мисис Бейкърфелд? Какво да ви донеса?
Синди се обърна. Пред нея стоеше журналистът Дерик Идън, когото тя бегло познаваше. Той често пишеше в „Сън Таймс“. Както повечето хора от своята професия, той се държеше непринудено и уверено и имаше вид на леко разсеян. Тя си спомни, че при предишни срещи и двамата се бяха заглеждали.
— Да, благодаря — каза Синай, — „Бърбън“ с малко вода. Със съвсем малко. И, моля ви, наричайте ме по име. Мисля, че го знаете?
— Разбира се, Синди.
Очите на журналиста я изгледаха с откровено и нескривано възхищение. Защо пък не, помисли си Синди. Знаеше, че изглежда добре тази вечер — беше изискано облечена и гримирала.
— Сега ще се върна — каза Дерик Идън — и, моля ви, не се отдалечавайте. И без това едва ви открих. — Той се устреми към бара.
Докато чакаше, Синди огледа претъпкания салон. Очите й се спряха на една възрастна жена, с шапка на цветя. Синди й се усмихна приветливо, жената кимна, но отмести поглед от нея. Това бе журналистка, която водеше светската хроника. До нея вървеше фотограф и двамата решаваха кого да снимат за утрешната страница. Дамата с шапката на цветя посочи към няколко благотворителки и техните гости — те се струпаха около нея, усмихвайки й се угоднически, и макар да си придаваха небрежен вид, бяха явно поласкани, че изборът й падна върху тях. Синди знаеше защо дамата я отмина. Сама тя не представляваше нищо. Съвсем друго щеше да бъде, ако Мел бе с нея. Все пак в живота на града Мел беше фигура. Ужасното беше, че Мел не обръщаше внимание на светските почести.
Светкавицата на фотографа блесна; дамата с шапката записваше имена и фамилии. Синди щеше да се разплаче. Почти във всяко благотворително мероприятие… тя участвуваше без да жали сили, вършеше неблагодарната работа, от която по-издигнатите в обществото дами се срамуваха; и да бъде отмината по този начин!…
Върви по дяволите, Мел Бейкърсфелд! По дяволите с твоя сняг! Дано се провалиш с твоето отвратително, проклето летище, което провали брака ни!
Журналистът Дерик Идън се връщаше с две чаши в ръка — за Синди и за себе си. Пробивайки си път в салона, той видя, че Синди го гледа, и й се усмихна. Той изглеждаше самоуверен. Доколкото Синди познаваше мъжете, разбираше, че той преценява какви са възможностите да легне с нея тази вечер. Вероятно журналистите, мислеше си тя, умеят да разберат отхвърлените самотни жени.
Синди също си направи някои сметки относно Дерик Идън. Тридесет и една-две годишен, реши тя; достатъчно зрял, за да има опит, и все още млад, за да бъде научен на някои неща, да го накара да се забрави. Това искаше Синди. Външно изглеждаше добре сложен. Ще бъде внимателен, може би нежен и ще й даде, не само ще вземе. При това явно беше готов — още преди да отиде за уискито, й даде да го разбере. Контакт лесно можеше да се постигне между двама чувствителни хора с една и съща мисъл в главата.
Преди няколко минути тя избираше между алтернативата да се прибере или да отиде на летището. Сега, изглежда, ще изникне трета възможност.
— Заповядайте — Дерик Идън й подаде чашата. Синди погледна в нея. Беше пълна с уиски — вероятно бе казал на бармана да сипе повече. Боже мой, мъжете са толкова ясни.
— Благодаря — тя отпи глътка и го погледна през стъклото на чашата. Дерик вдигна своята и й се усмихна:
— Тук е доста шумно, нали?
За един писател, помисли си Синди, подобен диалог би бил жалък и неоригинален. Предполагаше се, че тя трябва да отвърне с „да“ и тогава той щеше да й предложи: „Защо не отидем на някое по-тихо място?“ Следващите им реплики лесно можеха да се отгатнат.
Синди забави отговора си, отпи глътка уиски.
Тя размишляваше. Разбира се, ако Лайънъл беше в града, тя не би си губила времето с този човек. Но Лайънъл, нейното пристанище в други случаи, човекът, който искаше тя да се разведе с Мел и да се ожени за нея… беше заминал за Синсинати (или за Калъмбъс) да се занимава със своите архитектурни въпроси и нямаше да се върне десет или повече дни.
Мел не знаеше за Синди и Лайънъл или поне не знаеше нищо определено. Синди допускаше, че той подозира за съществуването на неин неизвестен любовник. Тя също допускаше, че този въпрос не го тревожи особено и му дава възможност да се съсредоточава на летището и въобще да не се сеща за нея. Това проклето летище беше стократно по-пагубно за брака им, отколкото някоя любовница.
А преди не винаги беше така.
В началото на техния брак, скоро след като Мел напусна флота, Синди се гордееше с неговите амбиции. Когато Мел започна бързо да се изкачва по стълбичката на ръководните постове в авиацията, тя беше щастлива при всяко повишение, при всяко ново издигане. Колкото повече растеше Мел, растеше и Синди, особено в обществото, а в ония дни те водеха светски живот почти всяка вечер. От името на двамата Синди приемаше покани за коктейли, вечери, премиери, благотворителни приеми… и ако се случеха две мероприятия в една и съща вечер, Синди беше тази, която решаваше кое е по-важно. Тези обществени ангажименти, запознанства с изтъкнати хора бяха важни в началото на кариерата на един млад човек. Дори Мел признаваше това. Той приемаше всичко, което уреждаше Синди, без да роптае. Бедата беше в това, чак сега проумя Синди, че техните крайни цели се различаваха. За Мел обществените контакти бяха средство за осъществяване на професионалните му амбиции; той отдаваше значение само на кариерата си, а светският живот бе външната форма, с която лесно можеше да се раздели. Синди, от друга страна, виждаше в кариерата на Мел само пропуск към по-висшите кръгове на светското общество. Понякога си мислеше, че ако бяха разбрали своите намерения още в началото, може би щяха да постигнат споразумение. Но за съжаление бяха пропуснали този момент.