В аерогарата, на няколкостотин метра от излитащия Боинг, се намираше диспечерският център на „Транс Америка“. Вътре беше шумно, претъпкано от хора, бюра, телефони, телекси, монитори, информационни табла. Служителите тук направляваха подготовката за Полет 2 и за всички останали рейсове на „Транс Америка“. Във вечери като днешната, когато в графика настъпи хаос, тук ставаше истински ад и помещението наподобяваше на безредие във вестникарска редакция в кадри от старите холивудски филми. В ъгъла на залата се намираше диспечерът по центровката и затоварването. Зад бюрото, затрупано от купища папки и хартия, седеше млад човек с брада и невероятното име Фред Фърмфут. През свободното си време Фред се занимаваше с абстрактна живопис. Напоследък изливаше боя върху платното и караше върху него детско велосипедче с три колела. Носеше му се славата, че в почивните си дни гълта ЛСД и че тялото му издава неприятна миризма. Последното бе страшно досадно за колегите му в стаята, където беше топло и задушно независимо от студеното време навън, и неведнъж на Фред Фърмфут му се напомняше, че трябва по-често да се къпе.
Макар и парадоксално, Фърмфут имаше математически мозък и началниците му твърдяха, че е най-добрият диспечер по центровка и затоварване. В този момент той ръководеше товаренето на самолета за Рим.
Тънкостта се състоеше в правилното разположение на товара в самолета, така че да не се нарушава центровката му — само тогава можеше да се осигури равновесие и стабилност във въздуха. Фред Фърмфут трябваше да изчисли колко товар може да поеме самолетът и къде да го помести. Нито една торба, нито един куфар не влизаха в трюма на самолета без неговото разрешение. А в същото време се грижеше да натъпче колкото се може повече багаж.
Той работеше с диаграми, бюлетини, таблици, сметачна машина, последни сводки, радиотелефон, три телефона и с безпогрешен инстинкт. Инспекторът по товарите току-що поиска разрешение по радиото да се качат още сто и петдесет килограма багаж в предното отделение.
— Качвай! — съгласи се Фред. Той се разрови в някакви документи, търсейки списъка на пътниците, който нарасна в последните два часа. Авиокомпаниите разрешаваха среден товар за пътник до 80 килограма през зимата и десет килограма по-малко през лятото.
Това средно тегло се оказваше нормално, но не и когато на борда се случеше да пътува отбор по ръгби. Тия здравеняци провалят всички изчисления и диспечерите по центровката трябва да пресмятат нова средна норма. С бейзболистите или хокеистите нямаха проблеми: те са хем по-слаби, хем по-малко на брой. Днес, съдейки по списъка, летяха само обикновени пътници.
— Товари вече пощата! — каза Фред Фърмфут по радиото. — А тоя ковчег го изтегли в задното отделение. По тежестта му съдя, че мъртвецът е бил доста дебел. После там има един кашон с генератор от „Уестингхауз“. Сложи го на средата и около него нареждай останалия багаж.
Задачата на Фърмфут се усложни, когато в последния момент екипажът на Полет 2 помоли за натоварването на допълнителен тон гориво, необходим за рулиране и земен пробег. Тази вечер всички самолети трябваше дълго да чакат с включени двигатели, преди да им се разреши излитане. Един реактивен самолет, действуващ на земята, гълташе гориво като жаден слон и капитаните Димирест и Харис не искаха да хабят от ценния керосин, който бе предназначен за пътя до Рим. Фред Фърмфут трябваше да пресметне колко от допълнителното гориво, което сега се впомпваше в резервоарите под крилата на N-731-TA, ще се изразходва преди излитане и колко ще остане, за да се прибави към цялостния товар на самолета. Въпросът беше колко?
Имаше граници на безопасност за максималния товар при излитане и всяка компания се стремеше да пренесе колкото се може повече багаж, за да има повече приходи. Мръсните пръсти на Фред Фърмфут затанцуваха по клавишите на сметачната машина. Той замислено огледа резултата от изчисленията и прокара ръка по брадичката си. Миризмата на тялото му бе по-ужасна от всякога.
Решението за допълнително гориво бе едно от многото, които капитан Върнън Димирест направи в последния половин час; по-точно, позволи на капитан Ансън Харис да вземе тези решения, а той като капитан с последна дума само ги потвърди. Върнън Димирест се наслаждаваше на своята пасивна роля тази вечер — имаше кой да върши основната работа, но той не се отказваше от властта си. До този момент Димирест не бе открил нищо нередно в решенията на Ансън Харис и нищо чудно, тъй като Харис имаше опит и ранг почти равни с тези на Димирест.
Когато се срещнаха за втори път тази вечер в стаята на екипажа, Харис беше мрачен и кисел. Димирест със задоволство забеляза, че Харис е сложил униформена риза, която му беше малка, и той непрекъснато посягаше с ръка към яката си. Капитан Харис бе успял да си смени ризата с един услужлив пилот от „Транс Америка“, който побърза пикантно да разкаже случая на своя командир.
След няколко минути обаче Харис се успокои. Като добър професионалист, чиито гъсти вежди бяха посивели във въздуха, знаеше, че никой екипаж не може да работи нормално, ако има вражди помежду им.
В стаята на екипажа двамата капитани прегледаха своите пощенски кутии, където винаги имаше куп писма и бюлетини на компанията, които трябваше да се прочетат преди излитането. Останалата поща — известия от главния пилот, медицински бюлетини, съобщения на изследователския отдел, на метеорологичната служба и други — те щяха да отнесат в къщи.
Докато Ансън Харис нанасяше корекции в бордовия си дневник, който Димирест обяви, че ще прегледа внимателно, Върнън изучаваше летателното разписание на екипажите.
Летателният график се изготвяше за месец напред. Той показваше датите, на които летят командирите, първите и вторите пилоти и маршрутите. Същото разписание имаха стюардесите в своята стая.
Всеки пилот казваше желанията си всеки месец за маршрута, по който иска да лети. При избора висшите пилоти имаха предимство. Исканията на Димирест бяха винаги безусловно задоволявани; същото ставаше и с Гуен Мейгън, която имаше съответно старшинство сред стюардесите. Благодарение на тази система пилотите и стюардесите можеха да си изготвят предварително проекти за съвместни преспивания. По този начин Гуен и Димирест бяха подготвили отдавна своите планове за Рим.
Ансън Харис довърши своите експедитивни корекции в бордовия дневник. Върнън Димирест се ухили.
— Ансън, предполагам, че дневникът ти е в изправност. Промених решението си — няма да го преглеждам.
Капитан Харис не отвърна нищо, но сви устни.
Към тях се присъедини вторият пилот, Сай Джордън, млад мъж с две нашивки. Джордън беше бордови инженер, но и квалифициран пилот. Висок и кокалест, с хлътнали бузи, тъжният му вид сякаш подсказваше, че вечно не си дояжда. Стюардесите винаги му даваха допълнително храна, но видим резултат нямаше.
Първият пилот, който обикновено летеше като втори по ранг след Димирест, тази вечер бе помолен да остане в къщи, въпреки че съгласно договорните си отношения с компанията щеше да получи пълно заплащане за полета. Димирест щеше да изпълнява някои от неговите задължения по време на полета, а Джордън — останалото. Ансън Харис щеше да поеме основната тежест по управлението на самолета и функциите на командира.
— О’кей! — каза Димирест. — Да вървим!
Пред входа на хангара чакаше служебният автобус за екипажа, покрит със сняг, със заскрежени прозорци. Петте стюардеси бяха вече вътре и едно дружно „Добър вечер, капитане!“… „Добър вечер, капитане!“ посрещна появата на Димирест и Ансън Харис, последвани от Джордън. Заедно с тях в автобуса се втурна рояк снежинки, гонени от студения порив на вятъра. Шофьорът бързо затвори вратите.
— Здравейте, момичета! — весело поздрави Димирест и намигна на Гуен. Ансън Харис прибави скромно:
— Добър вечер.
Вятърът яростно подгони автобуса, докато шофьорът внимателно и предпазливо напредваше по очистения път, от двете страни на който се издигаха планини от сняг. Из летишето се беше разнесла мълвата за съдбата на камиона с провизиите на „Юнайтид еърлайнз“, заседнал рано тази вечер из преспите, и сега всички водачи бяха изключително внимателни. Ярките светлини на аерогарата пробиваха мрака със силата на прожектори. А по аеродрума потокът от излитащи и кацащи самолети не секваше.