Разкъсван от двойната си отговорност, инспекторът по товарите все още се колебаеше. Той знаеше, че капитанът е прав за горивото. Ако реши да спре сега двигателите и да допълни баките, това би означавало още половин час скъпо струващо забавяне плюс едночасовото вече закъснение. От друга страна, самолетът тръгваше на важен международен полет, при който бройката на пътниците и на билетите трябваше да съвпаднат. Ако наистина на борда се открие пътник без билет, инспекторът щеше да оправдае задържането на излитането. Но ако грешката бе само в преброяването, което не е изключено, ръководителят на пътническите превози щеше да му откъсне главата.
Инспекторът по товарите взе веднага решение. Провиквайки се през пилотската кабина, той нареди:
— Прекратете проверката на билетите. Самолетът ще стартира.
Когато вратата на кабината се затвори, Ансън Харис, усмихнат, извика по интеркома на един от стоящите долу дежурни:
— Разрешете запуск на втория двигател.
Отговорът изтрещя от уредбата.
— О’кей! Пускай втори!
Предната врата бе затворена и червената лампичка в кабината престана да свети.
Вторият двигател изви и започна равномерно да работи.
— Разрешете запуск на първия двигател!
— О’кей! Пускай първи!
Стълбичката към предната врата, сякаш отрязана пъпна връв, се отдели от корпуса на самолета и се плъзна към аерогарата.
Върнън Димирест поиска по радиото разрешение от наземния диспечер да рулира към старта.
Първият двигател изви и забоботи равномерно.
Капитан Харис, който седеше от лявата страна и щеше да води самолета към старта и да го вдигне във въздуха, сложи крака върху педала на кормилото и отпусна спирачките.
Навън продължаваше бурно да вали.
— „Транс Америка“, Полет 2, говори наземният диспечер, разрешавам да рулирате към старта.
Оборотите на двигателите се увеличиха.
Димирест си мислеше: „Рим… и Неапол… тръгваме към тях…“
Беше точно единадесет часа централно стандартно време.
В чакалня „Д“ нахлу полутичаща, полупрепъваща се жена и се хвърли към изход 47.
Дори и да имаше дъх да запита, въпросите й бяха излишни.
Вратите бяха затворени. Портативните табелки, съобщаващи за излитането на Полет 2 „Златната флотилия“, бяха свалени. Самолетът се отделяше от изхода на път към старта.
Безпомощна, без да знае какво да предприеме оттук нататък, Инес Гереро загледа в отдалечаващите се светлини на самолета.
ЧАСТ ТРЕТА
11,00 ч. вечерта — 01,30 ч. сутринта
Централно стандартно време
1
Както винаги в началото на полет старшата стюардеса Гуен Мейгън изпита чувство на облекчение, щом се захлопна предната врата и след няколко секунди самолетът потегли.
Един самолет пред аерогарата наподобяваше на далечен гостуващ роднина, подчинен от капризите и настроенията на домакините. Подобен живот не можеше да бъде независим. Самолетът губеше своята индивидуалност; шланговете за гориво го спъваха, хора, които никога не се издигаха във въздуха, се въртяха наоколо, влизаха и излизаха от него.
Но щом вратите се затвореха херметически и самолетът потеглеше към старта, той отново си възвръщаше своята същност. Тази промяна най-осезателно усещаха членовете на екипажа. Те се отпускаха в познатата им обстановка, където можеха да действуват вещо и самостоятелно и ловко да изпълняват всичко, на което бяха обучавани. Никой не им пречеше, нищо не ги спъваше, те познаваха работата си и бяха свикнали с нея. Инструментите и уредите им действуваха най-прецизно, пилотите познаваха своите способности и възможности. Самоувереността им се възвръщаше. Те отново усещаха чувството за другарство във въздуха — неуловимо, но реално.
Дори пътниците — особено по-чувствителните — склонни към душевна пренагласа, във въздуха още по-остро усещаха промяната. Поглеждайки надолу от големите височини, всекидневните грижи изглеждаха незначителни. Пътниците с по-аналитична мисловна нагласа приемаха далечните въздушни полети като очистване от сковаващите земни дреболии и ограничения.
Гуен Мейгън, заета с приготовленията около излитането, нямаше време за подобен анализ. Докато четири от петте стюардеси се занимаваха с домакинските работи, Гуен приветствуваше пътниците по микрофона. С нейния мек английски акцент тя се стараеше неискреният, сладникав текст, който компанията настояваше да се чете, да зазвучи по-приемливо:
„От името на капитан Димирест и неговия екипаж… най-искрено ви желаем приятно и удобно пътуване… След малко ще имаме удоволствието да ви предложим… Ако има нещо, което бихме могли да направим, за да бъде полетът ви по-забавен…“
Гуен често се чудеше кога компаниите ще проумеят, че за повечето от пътниците тези съобщения, задължителни в началото и в края на всеки полет, са досадни и натрапчиви.
Далеч по-важни бяха Съобщенията за аварийните изходи, кислородните маски и поведението при принудително кацане. С помощта на други две стюардеси те бързо свършваха демонстрациите.
Самолетът все още рулираше — Гуен забеляза, че тази вечер това става по-бавно от обикновено, сякаш изминаваха по-дълъг път, за да достигнат до стартовата писта. Несъмнено причината беше бурята и претовареният трафик. На моменти тя чуваше плющенето на гонения от вятъра сняг върху стъклата и корпуса.
Трябваше да се направи още едно съобщение — най-омразното за екипажите. Изискваха го при излитане от летища като „Линкълн“, от Ню Йорк, Бостън, Клийвланд, Сан Франциско и други, в близост до които имаше населени пунктове.
„Скоро след излитането ще забележите осезаемо спадане на шума на двигателите, което се дължи на намаляване на оборотите им. Това е съвършено естествено и се прави от внимание към тези, които живеят в близост до летището и до пистите.“
Последното изречение беше лъжа. Намаляването на мощността не беше нито нормално, нито желателно. Истината беше друга: това беше отстъпка — един публичен жест, който криеше риск за самолета и сигурността на пътниците. Пилотите свирепо се бореха срещу мерките за намаляване на шума за сметка на мощността на двигателите. Много пилоти, рискувайки службата си, отказваха да се съобразяват с тях.
Гуен бе чувала пародията на Върнън Димирест на това съобщение:
„Дами и господа, в най-критичния момент от излитането, когато се нуждаем от пълната мощност на двигателите и сме заети с още стотици други неща в пилотската кабина, заставят ни рязко да отнемем горивото, стремглаво да се издигнем нагоре при малка подемна сила и скорост Това е безумна маневра, за която един ученик в пилотското училище ще бъде изхвърлен. Обаче ние сме длъжни да го правим по заповед на авиокомпаниите и на Федералното управление на авиацията, защото няколко души там долу са си издигнали къщички много след построяването на летището и настояват да минаваме на пръсти покрай тях. Хич не им е грижа за нашата безопасност и за това, че рискуваме вашия и нашия живот. Затова пристегнете здраво коланите, пътници, и се молете да имаме късмет!“
Спомняйки си тези думи, Гуен се усмихна. Толкова много неща тя ценеше у Върнън. Той беше енергичен и жизнен, беше способен на силни чувства и когато нещо го интересуваше, той с цяло сърце му се отдаваше. Дори в недостатъците му — в грубите му обноски и високомерността му — имаше нещо мъжествено и привличащо. Той можеше да бъде нежен в любовта — и беше — и страстно отвръщаше на ласките на Гуен, това поне й бе добре известно. От всички мъже, които познаваше, ничие дете не би носела с такава радост, както дете от Димирест. При тази мисъл я опари сладка болка.
Тя остави микрофона на място в нишата на предния салон и усети, че самолетът забавя ход: вероятно приближаваха към старта. Това бяха последните минути за предстоящите няколко часа, в които можеше да се отдаде на свои мисли. След излитането нямаше да има миг свободен. Гуен трябваше да ръководи останалите четири стюардеси, освен своите задължения в първокласния салон. Много компании в презокеанските си полети назначаваха мъже стюарди да наблюдават работата на стюардесите, но „Транс Америка“ предпочиташе жени като Гуен, които бяха доказали своите качества.