Той се подвоуми, претегли борещите се в него желания, после неохотно поклати глава:
— Иска ми се… Но първо тук си имаме някои неприятности и после трябва да се връщам в града. — Той стана. — Нека все пак изпием по едно кафе.
— Хайде.
Мел отвори вратата пред Таня и излязоха в шумната, гъмжаща зала.
Тълпата пред „Транс Америка“ бе станала още по-голяма.
— Не бива да се бавя — каза Таня. — Още два часа съм дежурна.
Те си пробиваха път сред навалицата и растящите камари от багажи. Таня нагаждаше своята пъргава крачка към бавната походка на Мел. Направи й впечатление, че днес накуцва повече от друг път. Поиска й се да му подаде ръка, да му помогне, но се възпря. Тя беше в униформа, а клюките и сплетните се разпространяваха с изумителна скорост. Напоследък доста често ги виждаха заедно и Таня бе убедена, че машината за разпространение на слухове из летището, която действуваше като телеграф в джунгла със скоростта на електронноизчислителна машина тип „IBM“, отдавна вече е регистрирала това обстоятелство. Някои вероятно смятаха, че тя спи с Мел, което всъщност не отговаряше на истината.
Те се отправиха към „Кафенето на небесните пилоти“ в централното фоайе.
— Не може ли агнешкото на фурна — запита Мел — да го направим друг път, в други ден например?
Внезапната покана на Таня го свари неподготвен. Вярно е, че няколко пъти се бяха срещали за обяд или на чашка алкохол, но досега никога не го бе канила у дома си. Разбира се, те можеха да отидат там само за да вечерят. Но… може би и не само за това.
Напоследък Мел чувствуваше, че ако продължат да се срещат и вън от летището, в отношенията им ще настъпи естествено и неизбежно развитие. Той обаче действуваше предпазливо, защото инстинктът му подсказваше, че един роман с Таня няма да бъде обикновен флирт, а ще прерасне в дълбоко чувствено изживяване и за двамата. Трябваше да се съобразява и с личните си конфликти със Синди. Те не бяха така лесно разрешими, а едва ли въобще можеха да се разрешат; все пак с всички заплетени ситуации не можем да се справим наведнъж: човешките възможности си имат предел. Странно нещо, мислеше си Мел, когато бракът ти е стабилен, много по-лесно можеш да изкараш някоя любовна авантюра, но когато бракът ти се разпада — нещата стават по-трудни. А в същото време предложението на Таня изглеждаше, твърде съблазнително, за да го отмине.
— Други ден е неделя — отбеляза Таня, — но аз не съм дежурна и ако ти успееш да се освободиш, за мен ще е още по-удобно.
— Вино и свещи ще има ли? — усмихна се Мел.
Беше забравил, че е неделя. Но и без това трябваше да дойде на летището; даже и бурята да утихне, тя ще си остави последствия. А що се отнася до Синди, тя си излизаше сама няколко недели поред, без да дава обяснения.
Таня моментално се отдръпна от Мел, когато срещу им се зададе забързан, зачервен човек, следван от носач с червена фуражка, който тикаше товарна количка, затрупана от куфари, а най-отгоре — от тенис ракети и палки за голф. Заминава някъде на юг, със завист си помисли Таня.
— О’кей — каза тя, щом отново се изравни с Мел, — на свещи и вино.
Щом като влязоха в кафенето, една оперена сервитьорка веднага го позна и го покани в дъното на масичката с табелка „Запазено“, предназначена за административни ръководители. Когато се готвеше да седне, Мел се препъна и се улови за ръката на Таня. Наблюдателната сервитьорка ги стрелна с поглед, в който проблясна закачливо пламъче. „Машината за слухове е готова за поредния си бюлетин“, каза си Таня. И попита на глас:
— Виждал ли си някога такива тълпи? По-голям ужас от тия три дни не помня.
Мел се огледа из претъпканото кафене; хаотичният шум от гласове се пронизваше от трясъка на съдове. Той кимна към външните врати, през които и двамата виждаха люлеещото се, бушуващо море от хора.
— Ако наистина мислиш, че това е стълпотворение, почакай, докато гражданският вариант на С–5А влезе в действие.
— Знам, ние сега едва се справяме с Боинг 747; а когато хилядите пътници започнат да се тълпят пред гишетата… — Таня потръпна. — Господи боже! Представяш ли си какво би станало, ако всичките изведнъж си грабнат багажа? Не ми се мисли!
— И други не желаят да се замислят. И защо трябва да мислим за това точно сега? — Мел бе доволен, че разговорът им премина към авиацията. Таня обожаваше самолетите, Мел също и вероятно затова им беше приятно да бъдат заедно.
— Кои не желаят да се замислят?
— Тези, които контролират наземните съоръжения — аерогарите, пистите за излитане и рулиране. Действуват така, сякаш днешните реактивни самолети ще летят вечно. Мислят си, че ако стоим тихо и кротко, новите големи самолети ще ни отминат, няма да ни създадат главоболия. И няма да има нужда да преустройваме наземните съоръжения, за да се съобразим с новостите в авиацията.
— Но на много от летищата се строи. Където и да отидеш, това ти прави впечатление — замислено изрече Таня.
Мел й предложи цигара, но тя отказа. Той запали своята и чак тогава отговори:
— Това не е строителство, това са кърпежи — промени, пристройки и разширения на летища, строени през 50-те и началото на 60-те години. В тях няма далновидност, няма перспектива. Разбира се, с няколко изключения, като Лос Анжелос например, Тампа във Флорида или Далас — Форт Уорт. Те ще бъдат първите летища в света, готови за новите исполински реактивни и свръхзвукови самолети. Канзас Сити, Хюстън и Торонто също не са лоши. Сан Франциско има добър план за реконструкция, но нашата политика ще го издъни. В Северна Америка други свестни летища няма.
— А в Европа?
— В Европа всичко е старо — отговори Мел, — с изключение на Париж — новото модерно летище Норд, което ще замени Бурже, ще бъде едно от най-добрите. Лондонското летище е такава бъркотия, каквато само англичаните могат да създадат. — Той спря и се замисли: — Не е нужно да нападаме другите страни. Самите ние сме достатъчно зле. Ню Йорк е в ужасно състояние, дори с промените, които се правят на летище „Кенеди“; просто над Ню Йорк няма достатъчно въздушно пространство. Аз самият занапред ще пътувам дотам с влак. Вашингтон криво-ляво — крета; макар че Националното летище е истинска дупка. „Дълес“ направи гигантска крачка напред. Един ден Чикаго ще се събуди и ще разбере, че е изостанал с двадесет години. — Той отново се замисли. — Спомняш ли си, когато преди години реактивните самолети започнаха да летят, в какво състояние бяха летищата, пригодени само за ДС–4 и „Констелейшън“?
— Разбира се, че си спомням. На такова летище работех тогава — отвърна Таня. — В обикновени дни човек не можеше да се придвижи от тълпи, а в натоварени дни — не можеше да се диша.
— През 70-те години нещата още повече ще се влошат — предрече Мел. — Не само заради стълпотворението от хора. Ще ни задушават още много други неща.
— Какво например?
— Направлението на полетите, диспечерският контрол, пистите, но това е отделен въпрос. Главното, което никой не взима пред вид при планирането на летищата, е, че скоро, твърде скоро ще настъпи денят, когато товарните полети ще превишат пътническите. Същото се е получило с всички форми на транспорт, като се започне от кануто. Първоначално пътуват хора с малко багаж, но твърде скоро товарът ще стане повече от хората. В авиацията вече достигаме до този момент, а малцина го съзнават. Когато товарният транспорт вземе връх — а това е неизбежно в следващите десетина години, — сегашните ни представи за съвременно летище, ще се окажат остарели. Ако искаш доказателство, огледай се накъде се насочват младите хора, постъпили в управленческия апарат на авиацията. Преди години никой не искаше да работи в товарните полети, те се смятаха за „черната“ работа, защото само пътническите полети предлагаха възможности да блеснеш. А сега? Сега прозорливите момчета отиват в товарния бизнес. Те знаят къде е бъдещето и къде могат да направят кариера.
— Аз съм старомодна и ще си остана да работя с хора в пътническите полети — усмихна се Таня. — Товарните някак си…
Сервитьорката се приближи.
— Специалитетите свършиха, толкова много хора имаме тази вечер и скоро нищо няма да остане…