Във всеки случай тълпата ми се струваше съставена предимно от роднини и делови партньори на покойния. Никой не приличаше на хората от снимката, никой не изглеждаше като фея в лош костюм на смъртен и ако инстинктите ми не ми изневеряваха, никой не се криеше зад воал или илюзия. Едно на нула за лошите срещу героя.
Измъкнах се от залата и веднага чух нечий шепот по-нататък в коридора. Това веднага привлече вниманието ми. Положих усилия да стъпвам безшумно и се приближих, вкарвайки в действие слушането.
– Не знам – изсъска мъжки глас. – Търсих я през целия ден. Никога не е отсъствала толкова дълго.
– Точно и аз това казвам – промърмори женски глас. – Никога не е отсъствала толкова дълго. Знаеш, че не може да се грижи за себе си.
– Господи – намеси се трети глас, тенор на млад човек. – Той го направи. Този път наистина го направи.
– Още не сме сигурни в това – отвърна първият мъж. – Може би тя най-накрая е използвала главата си и се е измъкнала от града.
– Не, Ейс. – Женският глас звучеше уморено. – Тя не би си тръгнала просто така. Не и по собствена воля. Трябва да направим нещо.
– Какво можем да направим? – попита вторият мъж.
– Нещо – отговори жената. – Каквото и да е.
– Е, това е доста конкретно – каза сухо и напрегнато първият мъж, явно Ейс. – Каквото и да смяташ да направиш, е добре да побързаш. Магьосникът е тук.
Усетих мускулите на врата ми напрегнато да се стягат. За кратко в стаята по-нататък в коридора настана тишина.
– Тук? – повтори панически вторият мъж. – Сега? Защо не ни каза?
– Току-що го направих, тъпако – рече Ейс.
– Какво да правим? – попита вторият мъж. – Какво да правим, какво да правим?
– Млъквай! – отсече женският глас. – Млъквай, Фикс!
– Маб го държи в ръцете си – каза Ейс. – Знаеш това. Тя дойде днес от Страната на феите.
– Няма начин – възрази вторият глас, вероятно Фикс. – За него се предполага, че е свестен, нали така?
– Зависи от кого си чул това – рече Ейс. – Хората, които му се изпречват на пътя, имат навика да умират.
– Господи – изрече Фикс задъхано. – Господи, господи, господи!
– Вижте – каза жената, – ако той е тук, ние не трябва да сме тук. Не и докато не узнаем какво означава това. – Някаква мебел, вероятно дървен стол, изскърца. – Хайде.
Промъкнах се обратно към началото на коридора и се скрих зад ъгъла, и тогава откъм малката странична стаичка се разнесоха стъпки. Те не поеха към мен. Вместо това се отдалечиха нататък по коридора, в посока, обратна на фоайето. Вероятно към задния вход. Задъвках устни, преценявайки възможностите. Трима доста чувствителни типове – може би смъртни, може би не – се насочваха по тъмния коридор към задния вход, който несъмнено водеше към не по-малко тъмна уличка. Звучеше като рецепта за нови неприятности.
Но не можех и да измисля никакъв друг вариант. Броих до пет и последвах стъпките.
Видях само неясна сянка в далечния край на коридора. Когато минавах край стаичката, от която бяха излезли, надзърнах вътре – оказа се малка чакалня с няколко тапицирани кресла. Поколебах се за миг на ъгъла и чух тихото изщракване от отварянето на метална врата, а после и от затварянето й. Когато завих, видях врата с избледнял надпис ИЗХОД.
Приближих се до нея и я отворих възможно най-тихо, после подадох глава в уличката и се огледах.
Те стояха на по-малко от пет фута разстояние – трима от младите хора от снимката на Руел. Дребният, слаб мъж с бяло-русата коса и тъмния тен беше с лице към мен. Носеше кафяв костюм, сякаш взет под наем, и защипваща се найлонова вратовръзка. Очите му се опулиха почти комично, а устата му се отвори смаяно. Той възкликна и това беше достатъчно, за да разпозная в него Фикс.
До него беше другият млад мъж, Ейс – той беше онзи с тъмната къдрава коса и козята брадичка. Носеше сиво спортно сако, бяла риза и тъмни панталони. Когато се обърна да ме погледне, видях, че е със същите слънчеви очила. Ръката му веднага посегна към джоба на сакото.
Третият се оказа мускулестата грозновата млада жена с мътнозелените коси и тежките вежди. Носеше дънки, които бяха достатъчно тесни, за да подчертават мускулите на бедрата й, и светлокафява блуза. Тя изобщо не се поколеба. Дори не се огледа. Просто се обърна и ръбът на дланта й се вряза като лопата в бузата ми. В последния момент успях леко да се отдръпна, но въпреки това ударът ме засегна достатъчно, за да ме изхвърли през вратата и да ме просне върху уличката. Пред очите ми изскочиха звезди и анимационни птичета и аз се изтърколих по-надалече от нея, преди да ме удари отново.