– Виж ти, нима?
Зъбите на Били проблеснаха в тъмнината.
– Ха-ха. И какво чакаме сега?
Елидий се откъсна от останалите и отново кацна на носа ми. Били се опули.
– Какво е това, по дяволите? – попита той.
– Това е нашият водач – отговорих. – Елидий, този е Били.
Елидий присветна два пъти. Били отново се опули.
– Ъъъ, очарован съм. – Той поклати глава. – И? Какъв е планът?
– Ще посетим Зимната дама в подземното й убежище. Аз ще говоря. Ти ще стоиш нащрек и ще ми пазиш гърба.
– Добре – кимна той. – Схванах.
Хвърлих поглед назад, тъкмо навреме, за да видя как лакомите феи повдигат последното парче пица. Те го обкръжиха, разкъсаха го и след секунди приключиха с него. После се издигнаха във въздуха като ескадрила от закръглени комети и се скриха от погледа ми.
Елидий скочи от носа ми и полетя по уличката в противоположна посока. Тръгнах след нея.
– Хари? – попита Били с надежда в гласа. – Очакваш ли неприятности?
Въздъхнах и потърках основата на носа си.
Определено имах главоболие. Очертаваше се нощта да е дълга.
Глава 14
Елидий водеше мен и Били по уличките, после се изкачих-ме по една пожарна стълба на покрива на някаква сграда, спуснахме се от другата й страна, преминахме през запустял район със струпани вехтории и стигнахме района на Педуей7. Следвахме малката фея повече от половин час в жегата и започнах да съжалявам, че не казах на Тут-тут да ни намери някой, който може да разчита карти, за да можем да се придвижим с колата.
7 Система от пешеходни пътеки в подземни тунели и надземни съоръжения и мостове в деловата част на Чикаго с обща дължина над 5 мили. – Б. пр.
Пешеходните тунели на Чикаго са скорошна конструкция, поне в сравнение с останалата част от града. За хората, които не ги познават, те са истински лабиринт – дълги пасажи с еднакви лампи на тавана, сиви стени с петна от рекламни плакати и кръстопътища с указателни знаци, които невинаги са от полза. След края на работния ден достъпът до тунелите се преустановява и се възобновява чак в шест часа на следващата сутрин, но Елидий ни доведе до една недостроена сграда на пресечката между „Рандолф“ и „Уобаш“. Тя увисна пред вратата на сервизен вход, която се оказа незаключена; зад нея имаше още една подобна врата, водеща до тъмен участък на Педуей, който явно е бил изоставен, след като сградата е останала недостроена.
Тук цареше пълна тъмнина, така че свалих от шията сребърния пентаграм, за да го накарам да засвети с усилие на волята. Петолъчката от векове беше магически символ, олицетворяващ четирите природни стихии и силата на духа, свързани в кръг от волята – първична сила, контролирана от човешките мисли. Вдигнах пентаграма пред себе си, концентрирах се и той започна да излъчва мека синя светлина, достатъчна, за да се ориентираме през тъмните безмълвни тунели. Малката фея се отдалечаваше нататък по тунела и ние мълчаливо я последвахме. Тя ни доведе до кръстовище между два от главните тунели в Педуей и след кратка разходка по пресечния тунел стигнахме до участък, преграден с метална врата с надпис: ОПАСНА ЗОНА, НЕ ВЛИЗАЙ. Вратата се оказа незаключена и продължихме нататък по тунела. Носеше се миризма на плесен, което определено не беше характерно за Педуей.
След още петдесет или шейсет фута стените на тунела станаха неравни и дори светлината на пентаграма ми не можеше да разсее сгъстилата се около нас тъмнина.
Елидий долетя до особено тъмен участък от стената и описа малък кръг във въздуха.
– Добре – казах. – Предполагам, че трябва да влезем там.
– Как да влезем? – попита скептично Били. – Къде да влезем?
– В Подземния град – отвърнах, опипвайки с длани стената. На допир приличаше на груб бетон, но при по-силен натиск усетих нестабилност. Това не беше каменен зид. – Тук някъде трябва да има ключалка. Бутон или нещо такова.
– Какъв е този Подземен град? Никога не съм чувал за него.
– Аз работих тук пет или шест години, преди да науча – отговорих. – Нужно е да се знае историята на Чикаго. Как се е строил.
Били скръсти ръце на гърдите си.
– Слушам те.
– Градът се е изграждал върху блата – казах, продължавайки да опипвам стената с пръсти. – Земята тук е горе-долу на едно ниво с езерото Мичиган. Когато са започнали да строят, градът е започнал да потъва в блатото. Постепенно, от година на година. Започнали да слагат дървени греди върху улиците, а после върху тях правели нови улици, и други улици над тях, вземайки предвид бавното потъване. Започнали да планират сградите по същия начин. На втория етаж слагали по още една врата – наричали я „Чикагски вход“. Когато къщата потънела, този вход се оказвал на равнището на улицата.