Което не отменяше факта, че са затворници на феите. Но това явно не беше проблем за тях. Музиката изпълваше огромната каменна зала, издухвайки прахта от скрития в сенките таван над дансинга.
В страната на залата срещу сцената имаше басейн с вода – или поне ми изглеждаше като вода. Само дето беше черна и неестествено неподвижна. Докато я наблюдавах, тя се размърда, сякаш отдолу нещо се движеше. Върху тъмната повърхност заиграха разноцветни отблясъци и изпитах силното усещане, че това не е вода. Или не само вода. По гърба отново ме полазиха тръпки.
Зад дансинга, в онази част на залата, която беше срещу мен, се издигаха платформи, всяка от които си имаше своя собствена маса с три или четири места, снабдена със слаба, зеленикаво светеща лампа. Всяка маса беше разположена по-високо от предишната, а на най-горната платформа седеше едно-единствено кресло, сребърно на вид. Блещукащата му облегалка беше изваяна във формата на снежинка. Креслото беше празно.
Барабанистът изсвири кратко соло и после всички инструменти освен един утихнаха. Музикантите с облекчение се облегнаха назад в столовете, някои от тях просто се стовариха на пода, но тромпетистът продължи да свири, докато Зимните Ший танцуваха. Това беше мъж на средна възраст, малко пълен и лицето му ставаше все по-румено с напредването на солото.
А после всички Ший спряха да танцуват едновременно и се обърнаха към сцената, наблюдавайки със светнали очи свирнята на тромпетиста.
Мъжът продължаваше да свири, но ми се стори, че нещо не е наред. Червенината на лицето му продължаваше да се сгъстява, а вените на челото и гърлото му започнаха да пулсират. Очите му се опулиха и той започна да се тресе. Миг по-късно музиката секна. Мъжът откъсна устни от тромпета и видях как се опитва да си поеме въздух. Безуспешно. След секунда потрепери, после застина и очите му се завъртяха. Тромпетът се изплъзна от пръстите му и той падна – първо на колене, после настрани, върху сцената. Очите му останаха отворени, но нефокусирани. Той потрепна още веднъж, изхъхри и застина.
Сред Ший се разнесе шепот и аз се огледах. Те отстъпваха настрани с поклони и реверанси, правейки път на някого. Към музиканта бавно се приближи една висока девойка. Чертите й бяха бледи, сияйни и съвършени – и изглеждаше като юношеско копие на Маб. Но с това приликата приключваше.
Тя изглеждаше млада. Достатъчно млада, за да накара един мъж да се почувства виновен заради непристойните си мисли, но и достатъчно голяма, за да направи трудно отхвърлянето на тези мисли. Косата й беше сплетена в няколко дълги плитки, всяка от които беше боядисана в различен цвят – от тъмнолилаво през бледосиньо и зелено до чисто бяло, така че се създаваше впечатлението, че косите й са изваяни от лед. Носеше тъмносини кожени панталони с цепки от прасеца до бедрото. Ботушите й бяха в същия цвят. Носеше бяла тениска, достатъчно тясна, за да си личат зърната на гърдите й под тънкия плат, върху който пишеше: ОТРЕЖЕТЕ МУ ГЛАВАТА. Беше завързала тениската си над пъпа, в който блестеше някаква сребърна дрънкулка.
Тя се приближи към падналия музикант плавно и грациозно, с небрежна чувственост, от която по гърба ми се спусна вълна на възбуда. Тя прекрачи през бедрата му, възседна го и лениво прекара дългите си, блещукащи нокти през гърдите му. Той не помръдна. Не въздъхна.
Девойката облиза устните си, изви ги в ленива усмивка, после се наведе и целуна трупа по неговите мъртви устни. Видях, че по тялото й премина тръпка на несъмнено удоволствие.
– Ето – промърмори тя, – виждаш ли? Никой не може да каже, че лейди Мейв не изпълнява обещанията си. Нали сам каза, че би умрял, за да ги изсвириш добре, клето създание. Точно така и стана.
Събралите се Ший въздъхнаха в хор и започнаха ентусиазирано да ръкопляскат. С все същата ленива усмивка Мейв ги погледна през рамо, след което се изправи и се поклони наляво и надясно в отговор на аплодисментите. Ръкоплясканията утихнаха, когато тя се отдалечи от трупа, изкачи се по редиците с маси и достигна до сребърния трон. Настани се върху него, извъртя се настрани и преметна крака през облегалката. Облегна се назад и се протегна с все същата ленива усмивка.
– Лордове и дами, нека да дадем на клетите ни музиканти малко време за почивка, за да възстановят силите си. Имаме посетител.