Привидният гняв на Мейв се изпари. Тя се облегна на трона си със свити устни и спокойно, загадъчно изражение на лицето.
– Я виж ти. Очевидно не се хваща толкова лесно.
В тишината се разнесе нов глас, спокоен, с отчетлива мъжка дрезгавост.
– Казах ти, Мейв. Трябваше да се държиш учтиво. Всеки, който е обявил война на Червения двор, не би реагирал миролюбиво на натиск.
Говорещият влезе в балната зала през двукрилата врата и спокойно се приближи до банкетните маси и трона на Мейв.
Това беше мъж на около трийсет години, със средно телосложение, с височина около метър и осемдесет. Носеше тъмни дънки, бяла тениска и кожено сако. Тъмни, червеникави петна бяха опръскали тениската и половината му лице. Главата му беше покрита с едва набола тъмна коса.
Когато се приближи, успях да различа и други подробности. На гърлото му имаше клеймо. Белият белег във форма на снежинка изпъкваше ясно. Кожата на половината му лице беше червена и леко подпухнала, от същата страна липсваше половината вежда, а на скалпа му се виждаше петно във формата на полумесец, което бе напълно плешиво – беше обгорял, и то наскоро. Той стигна до трона, отпусна се на едно коляно, излъчвайки някаква спокойна дързост, и подаде една кутия на Мейв.
– Готово ли е? – попита Мейв с почти детинска нетърпеливост. – Защо се забави толкова?
– Не беше толкова лесно, както твърдеше ти. Но го направих.
Зимната дама грабна гравираната кутия от ръката му и очите й грейнаха алчно.
– Магьоснико, това е моят рицар, Лойд от дома Слейт.
Слейт ми кимна.
– Как сте?
– Нетърпелив – отвърнах аз, но му кимнах предпазливо. – Вие сте Зимният рицар?
– Засега да. Предполагам, че вие сте емисарят на Зимата. Задавате въпроси, разследвате и така нататък.
– Да. Вие ли убихте Роналд Руел?
Слейт едва не избухна в смях.
– Бога ми, Дрезден, не си губите времето, нали?
– Днес изпълних дневната си квота за неискрени любезности – отвърнах аз. – Вие ли го убихте?
Слейт сви рамене и отвърна:
– Не. Честно да ви кажа, не съм сигурен, че щях да успея да го убия. Той е в бизнеса по-дълго от мен.
– Той беше възрастен човек – отвърнах аз.
– Както и много други магьосници – посочи Слейт. – Можех да го притисна, да. Но да го убия, е нещо съвсем различно.
Мейв изсъска ядосано и звукът отекна със зловеща сила. Тя вдигна крак и изрита Слейт в рамото. Нещо изпука и силата на ритника запрати Зимния рицар надолу по стъпалата, към маса със седящи около нея Ший. Масата се преобърна и Ший, столовете и рицарят се изтъркаляха на всички страни.
Мейв се изправи на крака, отблъсквайки зеленозъбата Джен. После извади от гравираната кутия нещо, което приличаше на военен боен нож. Той беше покрит с някаква черна желатинова субстанция, наподобяваща изгорял сос за барбекю.
– Ти, глупаво животно – изръмжа тя. – Безполезно. Това е безполезно за мен.
Мейв запрати ножа по Слейт. Дръжката го удари в бицепса на лявата му ръка точно когато той успя да се надигне до седнало положение. Лицето му се изкриви от внезапна ярост. Слейт вдигна ножа, изправи се на крака и закрачи към Мейв с убийствен блясък в очите.
Мейв се изпъна и лицето й засия с внезапна ужасяваща красота. Тя вдигна лявата си ръка, сгъна безименния пръст и палеца си и промърмори нещо на някакъв бълбукащ, непознат език. Около пръстите й се появи синя светлина и температурата в стаята падна с около четирийсет градуса. Тя заговори отново, направи жест с китката си и запрати блещукащи синкави частици срещу Слейт.
Белегът във формата на снежинка внезапно засия и Слейт застина вцепенено на място. Кожата около клеймото посиня, после стана лилава и почерня, разширявайки се като гангрена, заснета на забавен каданс. От устните на Слейт се отрони глухо ръмжене и аз виждах как тялото му трепери в опитите си да продължи наред към Мейв. Той потръпна и направи още една крачка.
Мейв вдигна и другата си ръка, сгъна всичките си пръсти, с изключение на показалеца, и край мен профуча внезапен вятър, който беше толкова студен, че ми секна дъхът. Вятърът се завихри бясно около Слейт, развявайки пешовете на коженото му сако. По миглите и веждите му започна да се образува скреж. Лицето му, което освен гняв вече изразяваше и страдание, посърна и той отново застина на място.