– Двоен хонорар – прекъсна ме тя с напрегнат глас.
Двоен. Хонорар. Отново се поколебах.
– Троен – каза тя. Посегна към вътрешния си джоб и извади един плик. – Плюс хилядарка в брой предварително, още сега.
Погледнах към Фикс, който все още трепереше, облегнат на стената, притиснал кърпичка към устата си. Мерил продължи да пристъпва от крак на крак, забила поглед в земята.
Опитах се да погледна обективно на нещата. Хиляда долара нямаше да могат сами да се похарчат, ако ме убиеха, докато се занимавах със странични дела. От друга страна, ако оцелеех в тази каша, парите щяха да са добре дошли. Коремът ми изкурка и остра болка от глад накара мускулите му да се свият.
Имах нужда от работата – но най-вече трябваше да намеря начин да живея със себе си. Не бях сигурен, че ми харесваше мисълта да си спомням точно този момент и да виждам как изоставям безпомощно момиче, нечистокръвна или не, на метафоричните вълци. Хората не ме молят за помощ, освен ако не са отчаяни. Допреди няколко часа тези нечистокръвни бяха ужасени от мен. Щом сега ме търсеха за помощ, значи, нямаха друг изход.
Освен това имаха пари.
– Проклятие, проклятие, проклятие – промърморих аз и грабнах плика. – Добре. Ще огледам и ще направя каквото мога – но не обещавам нищо.
Мерил въздъхна треперливо.
– Благодаря. Благодаря ви, господин Дрезден.
– Да – въздъхнах аз. Бръкнах в джоба си и извадих една поомачкана визитка. – Ето ти номера в офиса ми. Обади се и ми остави съобщение как да се свържа с теб.
Тя взе визитката и кимна.
– Не знам дали ще успея да платя целия ви хонорар наведнъж. Но ще се издължа, дори да отнеме малко повече време.
– Ще се притесняваме за това по-късно, когато всички са в безопасност – отвърнах аз.
После кимнах на нея и на Фикс и тръгнах по уличката. Били ме последва, без да ги изпуска от поглед.
Няколко минути по-късно стигнахме до паркинга пред погребалната агенция. Вътре беше тъмно и синята костенурка бе единствената кола на паркинга. Никой не си беше направил труда да я открадне. Какъв шок.
– И сега какво? – попита Били.
– Ще се обадя на Мърфи. Да видим какво може да ми каже за Лойд Слейт.
Били кимна.
– Мога ли да помогна с нещо?
– Всъщност да – отвърнах аз. – Вземи телефонния указател и се обади в болниците. Виж дали в моргите няма някоя зеленокоса Джейн Доу.
– Значи, мислиш, че е мъртва?
– Мисля, така ще е много по-просто.
Той се намръщи.
– Да се обадя в моргите? В Чикаго и района сигурно има милиони. Не мога ли да направя нещо друго?
– Добре дошъл в очарователния свят на частните детективи. Искаш ли да помогнеш, или не?
– Добре де, добре – рече той. – Колата ми е паркирана през една пресечка. Ще се свържа с теб веднага след като приключа с обажданията.
– Хубаво. Сигурно ще си бъда вкъщи, но ако ме няма, знаеш какво да правиш.
Били кимна.
– Пази се.
След това бързо се отдалечи по улицата, без да пог-лежда назад.
Измъкнах ключовете си и тръгнах към костенурката.
Не подуших кръвта, докато не се приближих достатъчно, че да мога да докосна колата. През прозореца видях една фигура, повече или по-малко човешка, свита на пасажерското място. Заобиколих предпазливо от другата страна на колата и рязко отворих вратата.
Елейн се свлече на асфалта. Беше омазана в кръв, която се бе просмукала в тениската й, беше изцапала златистокестенявата й коса от едната страна и се беше стекла надолу по дънките до средата на бедрото й. Сребристият й пентаграм сияеше с алена светлина. Голата кожа на ръцете й беше покрита с кръв и дълги разрези, а лицето й изглеждаше напълно бяло. Мъртва.
Сърцето ми се разтуптя в гърдите и аз се наведох към нея, притискайки пръсти към гърлото й. Усетих съвсем бавен пулс, но кожата й беше хладна и суха. Тя започна да трепери и прошепна:
– Хари?
– Тук съм. Тук съм, Елейн.
– Моля те – промълви тя. – О, боже, моля те, помогни ми.
Глава 17
Положих Елейн на земята и се опитах да определя състоянието на нараняванията й. Ръцете й под лактите бяха нарязани на няколко места, но най-лошата рана беше на гърба, точно под лявата ключица – гадна прободна рана. Ръбовете й се бяха свили навътре, но тя не беше спряла съвсем да кърви, а ако кървеше и вътрешно, с Елейн беше свършено.
Налагаше се да притисна раната и с двете си ръце. Не можех да разчитам на ничия помощ. Не можех да направя почти нищо за нея, затова я вдигнах, сложих я обратно в костенурката, скочих зад волана и посегнах да запаля двигателя.