Дъхът на Мърфи излезе с леко съскане. Тя отвори очи; страхът в тях беше заменен със смесица от гняв и предпазливо веселие.
– Нали осъзнаваш, че в ръката си държа пистолет?
– Значи, вече си добре. Дръж ръката си неподвижно.
Макар че пръстите й продължаваха да потреперват леко, дивите панически спазми бяха изчезнали. Увих усуканите косми и конеца около пръста й.
Мърфи продължаваше да се взира в мъглата, стискайки здраво пистолета си в ръка.
– Какво правиш?
– Заклинание като тази мъгла е доста агресивно – отвърнах аз. – То те докосва, прониква в теб. Затова ти осигурявам защита. Лявата половина от тялото е страната, която поема енергията. Така ще попреча на магията на мъглата да проникне в теб. Ще завържа конец на пръста ти, за да не забравяш.
Завързах почти целия конец на възел, така че да му остава само още едно завързване, преди да свърши. След това измъкнах ножчето си от джоба и леко убодох възглавничката на десния ми палец. После погледнах към Мърфи, опитвайки се да прочистя мислите си в подготовка за заклинанието.
Тя ме погледна с бледо, неуверено лице.
– Знаеш ли, никога не съм те виждала. Да го правиш. Досега.
– Няма проблем – отвърнах аз. Погледът ми задържа нейния за една опасна секунда. – Няма да те заболи. Знам какво правя.
Тя разтегна ъгълчетата на устата си в бърза усмивка, която накара очите й да заблестят. После кимна и започна отново да оглежда мъглата.
Затворих очите си за миг и започнах да се концентрирам, за да направя заклинанието. Вече бяхме затворени в кръга, така че стана бързо. Въздухът върху кожата ми се затегна и аз усетих как косъмчетата по ръцете ми настръхват от нарастващата енергия.
– Memoratum – промърморих аз. Завързах импровизираната нишка и запечатах възела с капка кръв от палеца ми. – Defendre memorarius.8
8 Заклинание на Хари Дрезден за защита от мозъчна мъгла. – Б. пр.
Енергията потече от мен, вля се в заклинанието, обливайки конеца, и го притисна към ръката на Мърфи. Косъмчетата на ръката й настръхнаха и тя рязко си пое дъх.
– Еха.
Стрелнах я с поглед.
– Мърф, добре ли си?
Тя погледна ръката си и примигна, след което се обърна към мен.
– Леле. Да.
Кимнах и извадих пентаграма от джоба на ризата ми. Увих го около лявата ми ръка така, че петовърхата звезда да лежи върху кокалчетата на пръстите ми.
– Така, стига сме си насилвали късмета. Да се надяваме, че ще се получи и ще се разкараме от тук.
– Чакай малко, не си ли сигурен, че ще проработи?
– Би трябвало. Трябва. На теория.
– Страхотно. Няма ли да е по-добре да останем тук?
– Хе-хе, това е шега, нали?
Мърфи кимна.
– Добре. Как ще разберем, че действа?
– Ще излезем от кръга и ако не попаднем в Страната на забравата, значи, действа.
Тя стисна с омагьосаната си ръка дръжката на пистолета.
– Точно това ми харесва при работата с теб, Дрезден. Сигурността.
Разкъсах кръга с крак и усилие на волята. Той се разтвори със съскане и сивата мъгла ни връхлетя.
Тя се плъзгаше по кожата ми като студено и мазно олио, като нещо гадно и смътно познато; ужасно ми се прииска да я изчеткам. Загърчи се нагоре по ръцете ми, изпращайки тръпки на разсеяност и неориентираност по крайниците ми. Съсредоточих се върху пентаграма в лявата ми ръка, върху солидната му, хладна тежест и годините на дисциплина и практика, които представляваше той. Отблъснах напъплилата ме мъгла далеч от сетивата ми, изключих решително достъпа й до възприятията ми. По верижката на амулета ми премина вълна от синкави искри, проблесна върху пентаграма и избледня, отнасяйки със себе си забравата на мозъчната мъгла.
Мърфи ме погледна и рече тихо:
– Добре ли си? За секунда като че ли нещо те разтърси.
Кимнах.
– Вече съм добре. А ти?
– Да. Не усещам нищо.
Мамка му, колко съм добър – понякога.
– Тръгвай. Излез през градинския център.
Мърфи имаше пистолет – затова вървеше първа. Аз държах фланговете ни под око. Малко по-нататък подминахме един купувач и един от служителите, които се бяха притиснали към стената, очевидно в опит да избегнат мъглата. Сега стояха с леко озадачени физиономии, с разфокусирани погледи. Друг клиент, един възрастен мъж, стоеше насред пътеката и леко се олюляваше. Спрях до него и казах тихо:
– Сър, ето, седнете за минута – след което му помогнах да седне, преди да е паднал.