Огледах се, обезумял, търсейки изход поне до паркинга, и когато хвърлих поглед през рамо, установих, че огрето се е приближило доста.
Грум се спря на изхода към оградената площ и с лека усмивка затръшна вратата. Докато го гледах, той уви ръката си с найлонова торба и огъна резето така, сякаш бе направено от мека глина. Металът изскърца и вратата се затвори плътно.
Сърцето ми падна в петите и аз се огледах.
Телената мрежа беше висока поне девет фута, на върха й беше намотана бодлива тел, чиято цел сигурно бе да спира нахлуванията на крадците на фиданки. Втората врата, много по-голяма, беше затворена – и резето й беше усукано по същия начин. Това беше един спретнат малък капан и ме бяха подмамили точно в него.
– Мамка му – казах аз.
Разнесе се дрезгавият смях на Грум, макар че едва успявах да различа огромната му фигура в мъглата.
– Изгуби, магьоснико.
– Защо правиш това? – попитах настоятелно аз. – За кого работиш, по дяволите?
– Не се ли сещаш? – попита Грум. В гласа му се долавяше нотка на арогантност. – Боже, лоша работа. Май ще легнеш в гроба неосведомен.
– Ако получавах по пет цента всеки път когато чувам тези думи – промърморих аз и се огледах.
Имах няколко възможности. Нито една от тях не ми харесваше. Можех да отворя портал към Небивалото и да се опитам да мина през страната на духовете, за да изляза на някое друго място в истинския свят – ала така не само можех да се озова в далеч по-ужасна ситуация от сегашната, но можеше да извадя и лошия късмет да попадна на място със забавено време и да изляза в моето Чикаго след часове, дори дни. Можех също така да се опитам да разтопя дупка в оградата с насочен пламък, стига да внимавам да не изпепеля самия себе си. Стрелящата пръчка не беше в мен, а без нея нямаше да успея да се съсредоточа достатъчно, така че нищо чудно и да се превърна във въглен.
Сигурно можех да натрупам камара фиданки, палети, торби с торова смес до отсрещната страна на оградата и да се изкатеря по тях. Вероятно щях да се одера на бодливата тел, но какво пък, по дяволите, пак щеше да е по-добре, отколкото да остана тук. При всички случаи нямах време за губене в размишления. Обърнах се към най-близката групичка млади дръвчета, избрах си две и ги запратих към оградата.
– Мърфи! Заклещен съм, но мисля, че ще успея да се измъкна! Веднага се махай от тук!
Дочух гласа й от мъглата.
– Къде си?
– Гръм и мълния, Мърф! Махай се от тук!
Пистолетът й изгърмя още два пъти.
– Никъде не отивам без теб!
Нахвърлях още неща върху купчината.
– Аз съм голямо момче! Мога да се грижа за себе си!
Изкатерих се на купчината и протегнах ръка. Беше достатъчно, за да стигна до върха. Реших, че мога да се издърпам нагоре и да се тревожа за бодливата тел, като стигна до нея. Започнах да се изкачвам.
Тъкмо се бях озовал пред бодливата тел и пръстите на двата ми крака се бяха опрели в мрежата, когато усетих, че нещо се увива около глезените ми. Погледнах надолу и видях един клон, който се усукваше около крака ми. Изритах го раздразнено.
И още докато гледах, друг клон се надигна от купчината и се присъедини към първия. После трети. След това четвърти. Клоните под краката ми се раздвижиха и аз внезапно се озовах във въздуха, увиснал с главата надолу.
Странно място за наблюдение, но оттам гледах как дърветата, растенията и пръстта, които бях натрупал на купчина, се размърдват и започват да се усукват едно в друго. Младите дървета сплетоха клоните си, докато растяха пред очите ми, издължаваха се и ставаха по-дебели, вплетени в нещо по-голямо. Останалите зелени растения, парчетата пръст, виещите се лиани и листата се присъединиха към дърветата, оформяйки грамадата, която ме държеше.
Тя придоби форма и се извиси нагоре, огромно същество със смътно човекоподобна форма, направено от пръст, корени и клони на дървета, а в главата му от виещи се лози проблясваха две ярки, изумруденозелени светлинки. Сигурно беше поне девет или десет фута високо и почти толкова широко. Краката му бяха по-дебели от тялото ми, а клоните се виеха над главата му като рога на фона на сияещата мозъчна мъгла. Съществото повдигна глава и изпищя; звукът напомняше скърцането на дърво под напора на ураганен вятър.
– Звезди и камъни, Хари – промърморих аз, докато сърцето ми блъскаше в гърдите, – кога ще се научиш да си затваряш устата?
Глава 20
– Мърфи! – изкрещях аз. – Разкарай се от тук!
Чудовището растение... Не, почакайте. Не може да наричам това нещо „чудовището растение“. Ще стана за смях. Когато положението е напечено, трудно се измислят добри наименования, затова реших да използвам едно, което бях чувал от Боб.