– Да, но първо го полях с бензин.
Тя изсумтя и лапна още един залък пица.
– Фукльо.
– Както и да е.
– Мърфи – Дрезден три на нула.
– Не свърши сама цялата работа.
– Нахлузих ботушите.
Вдигнах ръце.
– Добре, добре. Имаш... ботуши, Мърф.
Тя подсмръкна и почти изтънчено отпи от колата.
– Голям късмет извади, че бях с теб.
Стиснах рамото й и отвърнах без особена интонация:
– Да. Благодаря ти.
Мърфи ми се усмихна. Един от алфите, който стоеше до прозореца, рапортува:
– Колата е готова.
Били и още двама от групата разгънаха одеялото на пода и внимателно преместиха Мърфи върху него. Тя ги изтърпя, въртейки очи, но съскаше от болка и при най-лекото движение.
– Звънни – каза тя.
– Ще звънна.
– Пази се, Хари.
След това те я отнесоха.
Взех си още пица, побъбрих малко с алфите и се изнесох на балкона. Затворих плъзгащата се врата зад гърба ми. На паркинга светеше само една улична лампа, така че балконът, общо взето, се гушеше в сянка. Нощта ме натискаше от всички страни и въпреки това тук не изпитвах такава клаустрофобия, както в претъпкания апартамент.
Гледах как Били и алфите натоварват Мърфи в минивана и потеглят. След това настъпи тишина, толкова пълна, колкото бе възможно в Чикаго. Присъстваше постоянният фон от шумолящи по асфалта гуми, заглушаван от случаен вой на сирени, клаксони, механично скърцане и свистене, и цвърченето на един скакалец, който сигурно беше кацнал на съседната сграда.
Оставих картонената чиния с пицата върху парапета, затворих очи и си поех дълбоко дъх, опитвайки се да проясня главата си.
– Десет цента, за да разбера какво си мислите – разнесе се тих женски глас.
От изненада едва не скочих от балкона. Ръката ми блъсна чинията и пицата падна на паркинга. Обърнах се и видях Мерил да седи на един стол в другия край на балкона, скрита в сенките. Едрото й тяло изглеждаше просто като плътна тъмнина, но очите й проблясваха с отразена светлина. Тя проследи с поглед падащата чиния и каза:
– Извинявайте.
– Няма проблем – отвърнах аз. – Просто тази вечер съм малко нервен.
Тя кимна.
– Аз слушах.
Кимнах в отговор и отново се обърнах към тъмнината, заслушан в нощните звуци. След малко тя ме попита:
– Боли ли?
Махнах вяло с бинтованата ми ръка.
– Малко.
– Не това – рече тя. – Имах предвид да гледате как страда приятелката ви.
Част от препускащите ми мисли се сплете в раздразнен гняв.
– Що за въпрос е това?
– Простичък.
Стиснах сърдито кутийката с кола.
– Разбира се, че боли.
– Не сте такъв, какъвто си ви представях.
Погледнах я с присвити очи през рамо.
– За вас разказват много истории, господин Дрезден.
– Всичките са лъжа.
Зъбите й проблеснаха.
– Не всички са лоши.
– Повече добри или повече лоши?
– Зависи кой ги разказва. Повечето Ший ви смятат за интересен смъртен домашен любимец на Маб. Последователите на вампирите мислят, че сте някакъв психясал виджилант със склонност към мъстене и осакатяване. Нещо като Испанска инквизиция от един човек. Повечето от магьосническите среди ви имат за сдържан и опасен, но умен и почтен. Престъпниците мислят, че сте наемен убиец, заради облеклото ви, или че сте от някоя от източните фамилии. Нормалните хора ви смятат за измамник, който се опитва да им измъкне спечелените с труд пари, с изключение на Лари Фаулър, който сигурно отново иска да ви вкара в шоуто си.
Погледнах я намръщено.
– А вие какво мислите?
– Мисля, че имате нужда от подстрижка. – Тя повдигна кутийката към устата си и аз усетих миризма на бира. – Бил провери във всички морги и болници. Няма Джейн Доу със зелена коса.
– Не вярвах, че ще намери. Разговарях с Аврора. Тя ми се стори притеснена.
– Би трябвало. Тя е голямата сестра на всички. Смята, че е длъжна да се грижи за целия свят.
– Не знаеше нищо.
Мерил поклати глава и помълча известно време, преди да попита отново:
– Какво е да си магьосник?
Свих рамене.
– В повечето случаи е като да си майстор, който ремонтира верижки за часовници. Хем е трудно, хем няма работа. През останалото време…
В гърдите ми отново се надигнаха емоции, заплашващи да излязат извън контрол. Мерил чакаше.
– През останалото време – продължих аз – е адски страшно. Започваш да научаваш за нещата, които се събуждат през нощта, и разбираш, че „невежеството е блаженство“ не е просто често употребяван цитат. И е... – Стиснах юмруци. – Толкова е обезсърчаващо. Виждаш как хората биват наранявани. Невинни. Приятели. Опитвам се да оправя нещата, но обикновено разбирам какво става чак след като някой умре. Каквото и да правя, не мога да им помогна.