– Звучи ми като трудна работа.
Свих рамене.
– Едва ли се различава особено от онова, което преживяват всички. Просто наименованието му е различно. – Допих колата и стъпках празната кутийка. – А ти? Какво е да си нечистокръвна?
Мерил завъртя кутията с бира между големите си длани.
– Почти същото като при останалите, докато не стигнеш пубертета. Тогава започваш да усещаш разни неща.
– Какви неща?
– Различни, в зависимост от това, какъв е родителят ти фей. При мен беше гняв, глад. Качих много килограми. Избухвах и за най-глупави неща. – Тя отпи една глътка. – И сила. Израснах в една ферма. По-големият ми брат преобърна трактора, който го затисна, счупи му бедрото и после се запали. Вдигнах трактора и го избутах настрани, после отнесох брат ми в къщата. Изминах повече от една миля. Бях на дванайсет. На следващата сутрин косата ми беше придобила тоя цвят.
– Трол – произнесох тихо аз.
Тя кимна.
– Да. Не знам какво точно стана, но да. И всеки път, когато позволявах на тези чувства да вземат връх, колкото повече си изпусках нервите и използвах силата си, толкова по-голяма и силна ставах. И все по-зле се чувствах заради онова, което вършех. – Тя поклати глава. – Понякога си мисля, че ще е най-лесно просто да избера да бъда Ший. Да престана да съм човек, да спра да наранявам хората. Ако останалите нямаха нужда от мен…
– Така ще се превърнеш в чудовище.
– Но щастливо чудовище. – Тя допи бирата си. – Трябва да наглеждам Фикс – той сега спи – и да се опитам да се свържа с Ейс. А вие какво ще правите?
– Ще се опитам да науча още нещо. Да се видя с някои познати. Да разпитам още кралици. Може би да се подстрижа.
Зъбите й отново проблеснаха в усмивка и тя се изправи.
– Успех.
После влезе в шумния апартамент и затвори вратата.
Затворих очи и се опитах да мисля. Който беше изпратил Тигрицата, Грум, хлородемона и самотния стрелец след мен, искаше да ме убие. Това означаваше, че съм на правилната следа. Общо взето, лошите не се опитват да прецакат разследване, освен ако не се притесняват, че нещо ще бъде открито.
Но тогава защо Тигрицата не ме беше застреляла още преди да приема случая? Може би работеше за Червения двор, а после беше сключила нов договор, чиято цел отново бях аз, но това не ми се струваше твърде вероятно. Ако гулът все още работеше по стария договор, значи, ме бяха сметнали за заплаха за плановете на убиеца още от самото начало, ако не и по-рано.
За скрежа по колата ми сигурно беше виновен някой от Зимата. И магьосник би могъл да направи нещо такова, но действието му беше твърде ограничено за унищожаващо заклинание. Гулът сигурно работеше за някой, който му плащаше. Хлородемонът обаче... не очаквах от него да говори или изобщо да притежава някакъв разум.
Колкото повече мислех за него, толкова повече нещата не ми се връзваха. Беше си избрал място и бе накарал съюзниците си да ме изтласкат до него. Това не беше поведение на средностатистически бабаит, дори да е от магически сой. Тук се криеше някаква лична неприязън, сякаш хлородемонът искаше да си върне за нещо.
И как бе успяла да го убие Мърфи, по дяволите? Силата му беше по-голяма от на булдозер, за бога. Беше ме цапардосал веднъж, докато щитът ми все още беше вдигнат, а още болеше. Беше ме стиснал с ръцете си няколко пъти и едва не ми строши костите.
Хлородемонът би трябвало да сплеска Мърфи на кюфте. Беше я ударил поне десетина пъти и въпреки това само я беше зашеметил, сякаш не искаше да рискува да я пов-реди. Внезапно в замъгления ми ум светна крушка. Хлородемонът не беше реално същество. Той беше направен – магически носител на нечие съзнание. Което бе едновременно интелигентно и внушително, но което незнайно защо не беше убило Мърфи, когато тя го нападна. Защо?
– Защото, Хари, идиот такъв, Мърфи не принадлежи към нито един от дворовете на феите – казах си аз.
На глас.
– И какво общо има това със случилото се? – запитах се веднага.
Отново на глас. И после се чудя защо хората ме смятат за луд.
– Спомни си. Кралиците не могат да убият никой, който не принадлежи на дворовете по рождение или чрез сделка. Тя не би могла да убие Мърфи. Нито пък творението, което управлява.
– По дяволите – промърморих аз. – Прав си.
„Кралица“ ми звучеше напълно вероятно – и то от Зимата. Или пък, напълно реалистично, заскреженото стъкло беше просто за прикритие. И в двата случая нямах представа кой би имал причина да изправи срещу мен нещо толкова сложно като мозъчна мъгла и цяла армия от убийци.