Колдър даде на всички от отбора на победителите по една огромна бутилка шампанско. Принцът изстреля тапата, разклати шишето и изпрати струя пенлива течност право нагоре над стълбичката на победителите.
Вечерта семейство Чейсър плюс Сали и Скот Сиракюз пак отидоха в пилешкия грил за втора празнична вечеря.
— Знаете ли какво? — обади се Сали, без да спира да дъвче. — Чух, че след награждаването на победителите шефът на професионалния отбор на „Локхийд-Мартин“, Антъни Нелсън, попитал Зейвиър дали не иска да чиракува при тях по време на следващото Италианско бягане, което е другия месец.
— Че как иначе! — изсумтя Джейсън. — Фирменият отбор на „Локхийд“. О! Даа, победителят взима всичко.
— Спокойно де — обади се Хенри Чейсър, когато видя разочарованието му. — Ще дойде и твоето време. Мисля, че днешните ти усилия не са останали незабелязани.
— Така ли? — Джейсън се усмихна криво. — Не виждам някакви шефове на професионални отбори да са направили пътека до нас да ни предлагат да участваме например в някое от състезанията на Големия шлем.
И още докато го казваше, в ресторанта влезе един едър, почти огромен мъж.
Хората започнаха да извръщат глави и да шушукат — не можеш да видиш често милиардер в пилешки грил.
Беше Умберто Ломбарди.
— Аха! — избоботи италианецът. — Това е място точно по мой вкус! Моля, госпожо, три супербургера с допълнително сирене. Някой друг да иска нещо?
Настани се до Марта Чейсър и продължи:
— Сеньора Чейсър, моите най-искрени извинения, че се натрапвам на празненството ви. Моля за вашата снизходителност и ви обещавам, че няма да остана дълго, но преди това трябва да задам един сериозен въпрос на този млад отбор.
Всички на масата го гледаха и мълчаха.
Ломбарди сниши глас.
— Днес всички вие се състезавахте добре. Много добре. Нито един от останалите отбори не се доближи и на йота до това да оцелее в почти 400 обиколки от състезания на двойки. Но ти го направи, Джейсън. Нещо повече — не само го направи, а почти спечели!… Та значи така. Както сигурно знаете много добре, Италианското бягане ще се проведе след три седмици. Досега отборът ми участваше само с една кола в професионалните турнири, но от известно време обмислям да разширя отбора… и да добавя още един болид.
Джейсън усети как по гръбнака му полазиха тръпки.
— И…?
Ломбарди продължи:
— И значи се питам дали членовете на отбора „Аргонавт“ биха искали да се състезават с втория болид на отбора „Ломбарди“ в тазгодишното Италианско бягане.
Джейсън си изпусна вилицата. Бъг пребледня. Сали зяпна. Хенри Чейсър спря да дъвче. Долната устна на Марта Чейсър затрепери. Само Скот Сиракюз спокойно продължи да се храни.
— Искате… — попита Джейсън невярващо, — искате да се състезаваме за вас в следващия турнир от Големия шлем?
— Ами да — простичко отговори Ломбарди.
Джейсън преглътна.
Това беше прекалено. Важността на казаното от Ломбарди го разтърси като земетресение.
Това нямаше да е като никое от състезанията от старата школа. Дори нямаше да е като Спонсорския турнир тук в спортното училище. Щеше да е нещо по-голямо — мнооого по-голямо. Щеше да е професионално състезание срещу професионални състезатели. В Италия, откъдето се предаваше на живо по целия свят.
— Е? — попита Ломбарди. — Ще се състезавате ли за мен?
Джейсън погледна Бъг, който кимна едва забележимо.
Обърна се към Сали, която, онемяла от шока, също можа само да кимне.
След това се обърна към Ломбарди и каза:
— Да. Ще се състезаваме.
Въпросът беше решен.
„Аргонавт“ заминаваше за Италия.
Пета част
Италианското бягане
В света на ФЛК имаше четири турнира от Големия шлем. По време те се подреждаха така:
Сидни Класик през февруари.
Лондонското подземно състезание през май.
Италианското бягане през август.
И Ню Йорк Мастърс през октомври.
Разбира се, всичките тези състезания бяха много различни. Сидни Класик беше типично австралийска проява — тежко, безмилостно и продължително надбягване — истинска проверка на издръжливостта като продължаващите по пет дни мачове по крикет или старото автомобилно състезание Батърст 1000 в Ню Саут Уелс: състезание на писта, което продължаваше 20 часа и в което състезателите трябваше да направят 156 обиколки на писта, минаваща покрай осемте океански язовира по протежение на източното крайбрежие. Завършваше под най-величествения финал на света — прочутия мост в пристанището на Сидни. Австралийците го наричаха „състезанието, което кара цяла държава да спре“.