Нито Сали, нито нейният шофьор забелязаха двата черни летящи форда, които се носеха зад тях по магистралата…
… и ги наблюдаваха.
Когато основната група за втори път прелетя с рев през Месинския проток и отново обиколи палеца на Италия, Алесандро Ромба още водеше, следван близо от Фабиан и втория болид на ВВС на САЩ. Зейвиър Зонора вече се беше изкачил (впечатляващо) на четвърто място.
Джейсън беше стопил преднината на основната група на две минути и половина, но сега, когато бяха минали три четвърти от състезанието, ако не станеше някакво чудо, той просто губеше с чест.
Основната група зави надясно, след което се спусна надолу по тока на Италианския ботуш — никой от състезателите не захапа въдицата и не влезе в пословично трудния пряк път.
След две минути и половина, когато и последните състезатели вече заобикаляха основата на тока, Джейсън зърна Таранто — града при входа за прекия път.
Бъг каза нещо.
— В интерес на истината — отговори Джейсън, — възнамерявам да мина по прекия път. Защо ли? А защо не? И без това сме прецакани, а и кой знае — може да извадим късмет.
Бъг каза още нещо.
— Не съм забравил какво каза Сиракюз — отговори нетърпеливо Джейсън, — но той не е тук, нали?
— Не бих бил толкова сигурен — каза неочаквано един глас в ухото му.
Гласът на Скот Сиракюз.
Скот Сиракюз седеше със Сали Макдъф в задната част на летящия камион с ремарке на отбора „Ломбарди“.
— Господин Сиракюз! — долетя гласът на Джейсън от високоговорителите. — Значи все пак дойдохте!
— Джейсън, съжалявам, че не можах да дойда по-рано — отвърна учителят му. — Имаше някои проблеми в спортното училище и не можех да тръгна. Обаче сега, щом съм вече тук, ще те върна в състезанието.
— Как?
Сиракюз прикова погледа си в хоризонта.
— Джейсън, щом стигнеш до Таранто, тръгни по прекия път. Ще се опитам да те насочвам през него.
Макар да нямаха нужда от още стимули да избухнат в приветствия, италианските зрители се развикаха и скочиха на крака, когато видяха как „Аргонавт II“ рязко зави наляво и се стрелна към зеещата паст на Тарантския тунел — широкия бетонен вход към прекия път.
„Аргонавт II“, който макар последен и самотен радваше тълпите, се гмурна в тунела.
Влажен бетонен лабиринт, който се осветяваше единствено от фаровете в крилете на „Аргонавт II“.
Джейсън намали, оглеждаше системата от тунели. Първото кръстовище, на което излезе, се разделяше в шест посоки.
Гласът на Сиракюз се обади спокоен в ухото му:
— Първо кръстовище, вторият тунел вляво.
Джейсън го послуша, наклони болида, зави наляво и започна да се спуска под земята.
На следващото кръстовище също се пресичаха шест тунела. Така беше и на следващото, и на по-следващото.
Обаче напътствията на Сиракюз бяха много точни.
— Завий по третия вдясно и право напред, след това има завой на деветдесет градуса.
Продължаваха да се спускат все по-дълбоко и по-дълбоко в тунелите. Кръстовищата ставаха още по-сложни: вече се разклоняваха на осем тунела — два допълнителни вървяха нагоре и надолу от центъра на всяко кръстовище.
— Право надолу — чу се гласът на Сиракюз в слушалките, когато Джейсън стигна до първото кръстовище с осем разклонения.
— Надолу? — попита Джейсън за всеки случай. — Да не вземем да се блъснем в земното ядро?
— Да, надолу — потвърди Сиракюз.
След това ги насочи още веднъж встрани и след още няколко кръстовища тунелите започнаха да се изкачват по полегата траектория.
— На следващото кръстовище завий по втория тунел вляво — нареди Сиракюз. — И се приготви…
— Да се приготвя? — попита Джейсън. — За какво да се…
Пое по следващия тунел, както му беше казано, и — бум — очите му бяха заслепени от яркото слънце и блясъка на Адриатическо море, от синьото безоблачно небе, крайбрежните къщи на град Бари и назъбеното източно крайбрежие на Италия.
Когато „Аргонавт II“ изригна от изхода на прекия път високо в крайбрежните скали, сред събраните по крайбрежието зрители избуха неописуема врява. Колективният им радостен рев можеше да се чуе на километри.