Джейсън се изкиска и попита:
— А как приема случилото се господин Ломбарди?
— Отначало беше ужасен, че може да умреш, след като си карал една от колите на отбора. Но после, когато му съобщиха, че си добре…
— Къде е той? — избоботи гръмогласно някой в коридора.
И Умберто Ломбарди влезе в стаята. Гледаше страшно.
— Къде е младежът, който съсипа колата ми?!
Джейсън потъна във възглавницата: не беше сигурен дали Ломбарди се шегува, или не.
Ломбарди спря пред леглото му… и гневното му лице разцъфна в широка усмивка.
— Млади Чейсър, просто искам да науча какво е усещането, когато съсипеш „Ферари“ за трийсет милиона долара!
— Съжалявам, господин Ломбарди.
— Глупости. Беше застраховано, а аз обичам да измъквам пари от застрахователните компании! Бог ми е свидетел, плащам им достатъчно премии. Обаче ти, момче, си герой! Което значи, че ме превърна в човек, който наема герои. Надявам се, че няма да ти се зловиди малко да се покъпя в отразената светлина на твоя триумф.
— Колкото искате, сър. И все пак съжалявам за колата.
— Хич не го мисли — повтори Ломбарди с усмивка. — Колите идват и си отиват, но младежи като теб — и му намигна — се появяват веднъж в живота.
Обаче Джейсън не можеше да престане да мисли за станалото.
Нито да намери покой.
Поиска копие на диск от видеото от последните минути на състезанието и гледаше катастрофата отново и отново.
Видя как болидът му надмина реното на Труво — и стигна на пето място — след това видя как взима последния ляв завой, как се накланя, за да мине под моста… и как задният му спойлер избухва.
Гледаше ужасен как черно-жълтото „Ферари“ се завърта, стоварва се във водата и се преобръща.
А след това ямахата се стовари върху него.
Буум!
По дяволите, какво можеше да се е случило със задния спойлер? Какво можеше да е причинило тази експлозия?
Беше ужасно странно. А след като от „Аргонавт II“ не беше останало нищо, нямаше как да инспектират останките.
Обаче Джейсън знаеше със сигурност едно — че задните спойлери не експлодират просто така. Разбира се, спойлерът можеше да бъде строшен при сблъсък и да падне във въздушната линия на дюзите на колата, но подобни неща бяха редки, а по всичко личеше, че задният му спойлер не е бил повреден по никакъв начин.
Беше избухнал просто ей така.
Беше му повече от ясно, че някой е повредил колата му умишлено, за да го елиминира от Италианското бягане.
И искаше — не, трябваше — да разбере кой го е направил.
В един момент, докато гледаше записа за хиляден път, майка му почука на вратата.
— Джейсън… Имаш… гостенка.
Дръпна се настрани…
… и Джейсън видя Дидо: стоеше плахо в коридора зад гърба на майка му.
Усмихна й се широко.
— Здрасти.
— Влизай, миличка — каза Марта и си тръгна.
Дидо влезе предпазливо в болничната стая на Джейсън.
— Как си?
Само като я зърна, Джейсън се почувства много по-добре.
Скот Сиракюз му каза как стоят нещата в спортното училище.
Преди да дойде в Италия за състезанието от Големия шлем, Джейсън беше на четвърто място в училищния шампионат. През седмицата на Италианското бягане беше пропуснал три старта. Обаче сега, след като беше в болницата, щеше да пропусне най-малко още един.
Класирането изглеждаше така: