Последва Състезание 47: победа (над Барнаби и Уошингтън в състезание, в което използва прекия път при Порт Артър — Бъг помнеше точния път през него; Зейвиър предпочете да не участва).
Състезание 48: втори (след Зейвиър; Ериъл отпадна поради технически проблем: бяха почнали да я спохождат напоследък).
Състезание 49: трети (след Кришна и Барнаби; Зейвиър дори не се опита да спечели надпреварата и пресече финала десети — имаше нужда само от тази една точка, та преднината му в училищния шампионат да стане неоспорима).
Оставаше още едно състезание, но Джейсън беше успял да мине напред в класирането.
Международно училище за пилоти
Класиране в училищния шампионат
Пилот
№
Кола
Точки
1. Зонора, З.
1
„Острие на скоростта“
307
2. Кришна, В.
31
„Калкута-IV“
296
3. Уошингтън, А.
42
„Черният куршум“
278
4. Бейкър, Б.
09
„Дяволска колесница“
276
5. Чейсър, Дж.
55
„Аргонавт“
276
6. Пайпър, Е.
16
„Свирачът от Хамелн“
275
7. Уонг, Х.
888
„Малко Токио“
274
8. Шумахер, К.
25
„Синята светкавица“
273
Със своите 307 точки Зейвиър беше недостижим и шампионската титла щеше да е негова.
Варишна Кришна с 296 точки също щеше да замине за Ню Йорк, независимо от това, което щеше да се случи в последното състезание.
Обаче след тях двамата щеше да има голямо боричкане за оставащите две места за Ню Йорк. В зависимост от класирането си в Състезание 50 всеки от останалите шестима състезатели би могъл да влезе в първата четворка.
Джейсън и Барнаби Бейкър имаха равен брой точки — 276, деляха четвъртото място в класирането (и имаха само точка преднина пред Ериъл, чиито отскоро появили се дребни технически проблеми й бяха навредили много).
Обаче в действителност не бяха равни. Ако Джейсън и Барнаби свършеха сезона с равен брой точки (ако например и двамата катастрофираха в Състезание 50), Барнаби щеше да победи Джейсън по други показатели: в Състезание 49 се беше класирал 2-ри, а Джейсън — 3-ти.
Оказа се, че Джейсън има една-единствена възможност: трябваше да победи Барнаби Бейкър. Ако свършеше назад в класирането, трябваше да се моли резултатите на другите също да са кофти. Обаче, след като новите съюзници на Барнаби също щяха да бъдат на пистата, щеше да е трудно дори само да завърши.
Последното състезание за годината подхождаше съвършено за край на състезателния сезон.
Разработено, за да се поставят на изпитание всички умения на пилотите и всички възможности на летящите болиди, то щеше да се проведе на рядко използваната Писта 13 — свръхтрудно трасе, което се простираше в южна посока по протежение на свръхдълга права, преди да се преобрази във виеща се поредица завои, които се въртяха между най-външните айсберги на Антарктика.
В този участък на трасето състезателите можеха — стига да имаха куража — да поемат по един от трите преки пътища между ледените планини. Обаче всеки от тях минаваше между два айсберга, които се удряха един в друг. Затова си бяха спечелили името „ледените Сцила и Харибда“. Обикновеното трасе не минаваше между удрящи се ледени блокове, но пък беше по-дълго. Голям риск — голяма печалба.
След това трасето поемаше обратно на север и се връщаше в Тасмания, където пилотите трябваше да намалят скоростта, за да преминат по тесните островни магистрали, преди да стигнат старт/финала в Хобарт.